Аз се питах: „Вярно, защо днес ревнаха лъвовете? Защо са ревали три пъти?“
Но сега за Перо мислехме.
— Слава, Перуне и Додоно, Перо ще е свободен скоро. От позор, от пръст, от лоши думи! Скоро ще го извадим!
— Какво каза тя за капката и за Страшо? — замисли се Вишна. — Това не го виждам, нито го чувам, плаши ме…
— Каза да го пазиш от вода, Вишно — рече Друда. Мъж от вода да се пази, жена — от висока планина.
— Кажете ми за Перо… — Ветра се взря в нас.
— Ти сега си го искаш за мъж, нали? — изгледа я Друда.
— Не. Това го е майка ми казала-искала. Аз казах — „Каквото знам, ще направя, каквото трябва, ще добавя. Каквото взема, на място ще оставя!“. Мен никой не може да ми казва какво да правя. Всички сме свободни в този свят, дори змейовете избират кога да умрат…
— Тогава — после видим ще… — сега да си починем малко в това добро място, да заповядам за ечемика, да се приготвим и да тръгваме. Носете-налагайте, жени, билки-целилки, цяр за мъчилки… Сега ни чака хубав път, краят му е добър, здрав и цял искам да го измина.
Сбогом, граде, велик и глупав, зъл и простодушен, пренаселен и самотен във времената, мъдър и блуден, красив и прокълнат… Също като нашата гора, но градена. Може би нататък всички гори и дъбрави ще са мерени-градени… Ще останеш ли във вечното винаги или руините ти ще чезнат под пясъците… Не можах да видя всичко в теб, но чувствам, че пак ще дойда, ще почивам и размислям в онази къща, ще чакам ечемик и змейове, ще се сражавам и огорчавам от победи и поражения!
И в тебе ядох, пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми се мушна буболече…
Глава 4
Перо
Ето гората, ето мястото на срама ни.
Стигнахме. Снегът се стопил, млада тревица, ситни цветенца по мястото, където Перо беше вбит в земята.
— Е, Ветро, нещо още каза ли майка ти?
— Това беше. И което подслушах. За сватби-женитби не желая да говорим.
— Но аз с майка ти говорих — и каквато ще да е — дума съм ѝ дал… Ако не ѝ бях обещал, тя нямаше да те прати при мене.
— Щом си ѝ дал, с нея се разправяй, мене не добавяй! Татко! Как да дам нещо, което нямам? Как да взема нещо — не мое? Остави-почакай, татко. Дай първо да го спасим.
— Не бързай, Радота — намеси се и Друда. — Виж сега какво да правим.
— Татко, ще разкопавам полека с тоягата. Нали?
Почна Страшко полека да отхвърля пръстта. Ветра помагаше с копието, Друда — с ножа. Внимаваха — полека вдълбаваха, разширяваха…
Ето го калното тяло на Перо, неподвижно, сгърчено, спечено, жалко, с полуотворени очи, уста… Измъчен от жажда и слепота.
Измихме го с изворова вода, положихме го на тревата, покрихме го с платно, седнахме около него. Друда и Вишна го тупаха с китки билки, той си лежеше. Хем жив, хем мъртъв. Какво още? Нали убихме змея!
Вишна попита:
— Да му попея малко, да му стане по-добре, може ли?
Застана до Перо, протегна напред ръце със стиснати пестници и запя:
Наобиколихме го с протегнати пестници, завъртяхме се бавно, стигнехме ли до Вишна, тя удряше всеки пестник… Така правехме като деца — да видим кой пръв да яде ябълки, кой да рипне пръв в езерото… Хубаво се беше сетила Вишна с ан-дан-тина… Тя си е чародейска песен, пял съм я. Но и броенка си беше…
Започна да се свестява Перо, но още не докрай… Протегна и той ръце със свити пестници напред, все едно сляп.
Тогава призовах Агна:
— Де си, Агно, тук ела да те видя!
Чу ѝ се първо кискането, после се яви. Не я призовах с кривака, чу ме, сама дойде. Няма знак за нея, тя е отпреди знаците…
— Е, добре съм ви намерила, Друдо и Радота, гърненца, пълни с шлюпки, останали си без захлупки…
— И ти си останала без много неща, Агно — изгледа я Друда. Да не си мерим силите сега. Да видим как да съживим Перо.
— Че какво като не е жив съвсем… Изваден е, ей го. Толкоз не стига ли?
— Не е време за задевки-подигравки, Агно! Кажи, ако нещо от уговорката ни не съм спазил.
— Не виждам аз да си я оженил наша Ветра с Перо. Какво като е умрял? Какво като е в кал? Луковицата е в кал. Ти дума даде, извадиш ли го, както аз те научих, да я омъжиш за Перо.
— Дадох. Змеят убих, Перо извадих, но не е жив. А Ветра не ще да се омъжва за него…
— Цял живот ми губите времето! Сам виждаш, Радота, злото е по-добре подредена къща. Доброто — ако го има, ако не си мисли само, че е добро — е разхвърляно-развлечено, мътно, недопечено — все нещо да му се обяснява, намества, подрежда… Как не видях един нагласен-нареден добър човек, ей! Ето сега. Думата ми на две не става, казах ти. Ветра както ще, хем заедно носихме змеевото яйце край селото на Даждбог… Без да е Ветра с Перо заедно, не ще стане нищо. Ей я тука и тази мравка, ха да мисли, да не пее и по люлки да не се люлее…