Докато го казваше, облещиха ѝ се очите, падна на земята и през болка рече една дума:
— Люлка… — И се стопи, изчезна, защураха се нощни пеперуди… Не можех да я призова със знаци, по-стара от тях беше.
Перо си лежеше.
— Аз ли съм мравка! — викна Вишна! — Ха да видим! Люлка има вкъщи, дядо ми я направи!
Ветра попита:
— Друдо, защо каза — мъж да се пази от море, пък жена — от висока планина?
— Мъжът морето го мами, иска да види какво има на другия му край, а не е лесно, опасно е… Жената е упорита, като си науми нещо — и високата планина няма да я спре, но пък ще я измъчи…
Тогава стана Ветра, приближи Перо и рече със заключено лице:
— Така да е, така и да бъде! Твоя жена ще съм, Перо, ти ще си мой мъж, така ще вървим нататък. Грозно ли ще е, хубаво ли ще е — не знам, с тебе ще крача. Насила — любов, люто ядене, нова луна не биват! Нито те аз обичам, нито ти! Друго е сънувала Ветра — малка момичка! Но може двама да се открием, да се настигнем, да се заслужим, да пребъдем…
Да видиш ти, братко мой, перуники избуяха наоколо, стрелнаха се, че като се надигна оня ми ти Перо с тях, разстъпи се, пък като се засмя!
… То хубаво се засмя, ама доста време се смя! Тежко ми стана, братя, докато го слушах, уж се радвах… То всички се радваха, само Ветра, моята дъщеричка, стоеше още със сключено лице.
Насмя се, накикоти се Перо, пък вика:
— Нашия си свят пак! Че и снаха-снахичка и булка-женичка ми са се намерили, докато съм спал, ха-ха-ха! Кой като мене!
— Ето, Перо, кон ти водим, дипления ти меч — майка ти, сестра ми Дуда, е пратила, да се препашеш…
— То аз хубаво да се препаша, ама дайте малко нещо и за паша!
— Хайде, Перо, ела да те приготвя и да тръгваме… — каза Ветра.
— А Влас какво прави, тази круша медена?
— Всичко ще видиш, каза Друда. Не бързай…
Тръгнахме към къщи със свити сърца.
Лицето му беше на улав.
И аз там бях: нито ядох, нито пих, нито по мустак ми тече, ни в уста ми втече, че в сърцето ми пролази буболече…
Глава 5
Размисли-раздумки — полски мехунки
Яздехме бавно, със затворени лица… Само Перко беше щастлив! Свиреше с уста, пееше песни, закачаше се с всички нас. Това някак ни ядосваше, досадно ни ставаше. Беше жив, щастлив, луд. Нещо се беше променило у него, беше като играчките-човечета, които скачат на пресукани връвчици.
Когато бях в града и мислех горчиво там, притиснат от храмове, тълпи, ревящи лъвове, е било така заради предусещането за Перо. Още на влизане, там, в храма-врата, се бавех-бързах заради червейчето в мен, което ми казваше, че нещо не е наред, че нещо съм прескочил. Тогава ми се струваше дреболия, както когато береш гъби-къпини и си мислиш, че май си пропуснал някоя, зад гърба ти е. Не мислех за змея — там всичко беше ясно или аз, или той… Но другото не беше толкова просто. Спомних си игра от детството: мяташ шепа камъчета нагоре, улавяш ги с горната част на ръката и трябва да ги сваляш едно по едно — посочват ти кое — мърдаш с пръсти, с китка, другите се клатушкат…
Поизостанах, Друда препусна редом.
— Мъчиш се.
— Кажи ми. Ти винаги ми казваш, Друдо. С билки не става. С магии и вълшебни криваци — също. Друго е.
— Мини по цялата пътека, Радота, ти можеш да мислиш със сърцето си, виж всяко нещо пак!
От нашия балван насам тръгни… Нещо се мисли-прави, пък ние не го знаем.
— Или не ни казват… А може и никой да не знае! Мисля като тебе.
Минах по пътеката. Стори ми се, че най-важно е да разбера какво значеха трите рева на лъвовете и за люлката.
— Хей, я хайде първо да идем до селото на наша Вишна… Не можахме да благодарим като хората на дядо Даждбог…
Ех, че се зарадва нашата Вишна, ех, зацвърча! Чак пусна на Страшко ръката, те и като яздеха, пак се държаха! Но пак си го хвана веднага де…
Не беше далеч това усойно място… В долината — селото, нагоре през гората — змейската пещера. Тук срещнах щерка си, тук срещнах Вишна, събрах я с моя Страшимир… Тук убих детето на змея и така го предизвиках. Агна и Ветра нявга нарочно донесли тук змейското яйце. Тук живеел наш бог Даждбог, той не ни се разкри тогава. Насам ме доведе Агна, западният вятър ѝ помагаше. Всички знаеха по нещо, а наш Перо щураво се кискаше, докато се подрусваше на коня си.