— Нямаше ли хора там?
— Имаше някакво оброчище. По-надолу на поляната. Идваха хора: да се помолят, да си налеят вода.
— Виждаха ли те?
— Сигурно са ме виждали, и аз оттам си наливах…
Казах ѝ за подозрението, че може някой да я е познал като моя дъщеря. Обеща да мисли, да си спомня.
Добави:
— Татко Радота, хубаво ми е с тебе! — ех, кажи ти, братко мой, кой баща няма да разтупка сърце! — С тебе, с вас заедно — живея… Наваксвам самота, живот в дебри-усои… В града там, какво нещо! Беше ме страх, беше ме срам… Татко! Смешна ли съм с тоя мечи кожух?
Спомних си пак Влас: Ти си небето, небесния бог, те са Радота… Ето това също трябваше да обмисля… Къде се е понесла душата ми? Кой я търси, кой я пробва, кой се заменя с нея?
Глава 6
Люлка
Наближихме селото на Вишна. Разбира се, този път то ми се стори особено, смълчано, затаено… Влязохме при предишния стопанин, поздравихме го, седнахме да разговорим.
— Човече, не питах за името на селото! Как се казва?
— Змейково се казва.
Тези хора кротко бяха приели съдбата, че из бързеите на годишните кръговрати ще живеят заедно със змейове. Бил съм глупав, не съм питал, за каквото трябва, а и не са ми отвръщали, за каквото не питам… Питах за змея в пещерата — те — ами… един колкото три крави… Толкоз…
Радота, Радота, колко още има да разбереш, след като ти е трябвало или след като си се сблъскал с него? След вихрушка закачулен ходиш, подир литнали пилета мрежи мяташ!
Отидохме към къщата на Вишна. Наистина бедна, сбутана от края, но хем Вишна я нямаше там вече, светеше от чистота, всичко подредено, на мястото си! Отпред, закичена с червени лентички и кенари, висеше люлката от чимширово дърво. Въжетата отиваха нагоре, нагоре, изчезваха в облаците.
— Вишно, твоята люлка за небето закачена!
— Така е, дядо я закачи! И като се люлея, викам колкото ми глас държи по целия кръгозор: „От небето — до земята! От земята — до небето!“.
В това време излезе дядо Даждбог и ни поздрави. Вишна се спусна, целуна му ръка, викна нейното: „Дядо, дядо, дядо мой!“. Той се засмя радостно, прегърна я, сложи ни да седнем до люлката под една ябълка.
— Ей, Раджиха Радота, хубава работа свършихте!
— Ако не беше ти, от мен да бяха останали шепа въглени пред стените…
— Не се знае, не се знае то… човек знае две и много…
— Кажи сега за Агна, ако я познаваш.
— Чувах за нея. Не е тя важна… Дъщеря ти от нея е свестен човек!
— Да, дядо, разбрах го. Твоята пък Вишна е съкровище намерено-немерено!
Дядо Даждбог се засмя щастливо.
— Ти кажи сега… Какво става?
— Виж ги! — посочи Вишна и Ветра. Връщаха се тъкмо от извора, на кобилиците се поклащаха пълни ведра вода. — Ей виж: хората така си мислят, че едното ведро е винаги с добро, другото — винаги със зло в живота. Хубаво, вярно, така си е! Но друго е по-важно, Радота! Важно е от кое ведро плисва вода като се спъне момичката… Ето това нито човек, нито бог го знае! Това е тайната на света ни…
— Това ли говориш, дядо, че змеят пред града години е крачил, защото ту добро, ту зло са плисвали?
— Наполовина си прав: боговете не забравяй! И те не знаят. Но могат да опитват… Змейовете, дето тук се раждат из горите, просто са едни зли животни. Те нямат свой ум… — Дядо Даждбог ме изгледа малко хитро. — Също като лебедите! Те са глупави птици! А тук из нашите места се въдят глупави змейове…
— Но друго е, когато ги магьоса някой! Стават на змей от дълбоките морски вирове!
— Разбра! Мурджо!
Припна радостно голямото куче, лавна щастливо, падна по гръб, зарита.
Дойде и Вишна, тогава вече — пощуря кучето! Скачаше, близваше я по носа, падаше долу, скимтеше, заставаше като видра на задни лапи, махаше призивно с предните…
— Ето ти змеедав! На, същото! Змейовете и те скачат според тоягата!
Отвън се развикаха всички. Изскочих и що да видя: щуравия Перко седнал на люлката, люлее се — а люлката се издига нагоре в небето!
Викнахме му всички да слиза, но люлката се вдигаше и вдигаше, ей я скри се в облаците, изчезна!
Обърнах се — всички мен гледаха!
Какво мога, братя? Да се бия и да правя магия! Това мога, това ще правя, сам и с всички, тук и в останалите светове, на земята, в морето, на небето отвъд и навсякъде! Няма да питам вече нищо и никого!
Глава 7
На небето си е пак с ливади
Ех, летя, летя! Хубаво е и нагоре, нагоре, по-бързо от хвърчилата ни със Страшо нявга! Мечтаехме си тогава да литнем, мечтаехме да ни дигне орел от татковата свита, но ето как се случи, с люлка летя! Кукуряк! Как да съм знаел такова нещо! Не слушах вуйчо, като разпитваше Вишна, но както и да гледаш, дядо ѝ — майстор! Кукуряк, кокиче, мак — шетба май ще шетам пак! На небето, ето гледай, идва!