Чудил съм се — какво ли има по него, а то, гледам — пак ливади с билки, реки с риби, моря с кораби, планини с пещери! Аз ли така виждам, така ли е наистина, но тревата е червена, морето е жълто, планините са черни и тук-там със син сняг.
Защо пък да е така? Небето си е синьо…
Не знам, нищо не знам!
Долу хора няма, това виждах — това знам. Вуйчо Радота сам-самичък броди с четирима още и трепе скверни змейове. На мама в селото — пълно с хора, татко — цял свят коландри, а край вуйчо — никого няма! Кукуряк, защо? Какво ни е различното с вуйчо, една кръв сме? Никакви хора няма. Сам си е господар той. Аз друго чувствам: роден съм да живея с хиляди хора! Пълно с хора, харесва ми, ей ги там, небесни хора, шават в другия край на друма, оттатък моста, чакат ме. Искам да се смеся с тях, да се гледаме, да се притискаме, да се радваме, заедно да седнем да си говорим! Колко сам съм бил на земята, чак на луд се направих и луд станах.
Тук хората от морята жълти, от планините — черни, червени хора от равнините… Така се разбират кой откъде е, а мене ме гледат розов-бял, като деца ми се радват! А и аз май се радвам като дете, че съм на небето! Кукуряк! Татко ми Перун един път ме заведе в двореца, на Пирин, майка ми — и тя в нейния веднъж само. Те искат при хората да живея, а хора да няма наоколо. Разбирам аз, страх ги е, казва се, дано не ти се случи онова, дето ти го мислят майка ти и баща ти… Затова я да съм под крилото на вуйчо Радота, вуйна ми Друда. Какво ме опазиха, змей ме стъпка… Аз съм си виновен де… Сега изведнъж виждам — имам жена Ветра, снаха Вишна… В града там живеят, всички мене виновен сочат за съдбата му! Мене кой ме уважава, кой ме бръсне за слива…
Ама и аз им се преструвам колкото мога!
Не знае никой, че докато бях на долната земя в калта, можех да мисля. Нека не знаят още, че се присетих неща, дето не са и помирисвали…
Но знам, че много ми се струпа на главата, скърших се… Може би не се преструвам, ами наистина съм убог-рохък, пустословен и окаян. Не знам. Не знам. Сарака тики, тики, меч си прави от тръстики… Не разговарят с мене, но да видим тук, в небесното царство, какво ще ми кажат… Те ме обичат, толкова много ме обичат!
И искат да ме отстранят от живота! Майка ми я е страх за мен. Баща ми е надалече. Вуйчо се бие да ме опази от живота. Ветра ми е наречена за жена, но се пази от мене. Каза да се открием и заслужим, къде е?
— Хей! Белокожко! — мене май викат! — Приближи се, не се бой!
— Какво да се боя, аз от змеище ядох бой, в земята вби ме на половин човешки бой!
Там, оттатък моста, се засмяха.
— Знаем, те песен са ти извадили вече: „Газен Перо, тъпкан Перо плувнал си е под земята…“. Чак тук я чухме… Ти си бял като наша Мокра! И бърбориш на нейното наречие!
— Идвам, окаяни небесни люде!
— Ела, нещастни земни човече!
Всички се засмяхме и се срещнахме доброжелателно и дружелюбно.
— Ето я твоята земна Мокра!
Обърнах се и я видях.
Глава 8
Долу
Какво сега? Да се върнем назад? Как ще погледна Дуда? Синът ѝ — луд и изчезнал на небето, такава я свършихме, като кучето на окосената ливада…
Обърнах се към дядо Даждбог, погледнах го право в очите:
— Какво знаеш, кажи ни, преди да си тръгнем оттук! Не ми отговаряй като бог, а като човек, който също има дете обично!
— Което знам, не ти трябва, Раджиха Радота… Божи работи, не са за хората.
— Може да не са за хората, ама заради тях гинат!
— Така винаги е било и така ще бъде!
— Ако би било така във вечното винаги, нямаше да е Перун на война сега! Нали?
— Не богохулствай! Аз те харесвам, Радота, Вишна ни свързва в хубаво родство!
— Като ме харесваш, то говори ми, свате!
— Ех, Радота, що ти е да си взимаш беля на главата! Змеят малко ли ти беше!
— Без Перо назад се не връщам!
— Не го ли виждаш на какво е заприличал?
— Ти го каза — човек знае две и много! Говори ми, ако знаеш нещо!
— Сварога се боеше за змеевата зима, Влас пък иска да си върне Мокра от небето, да си я вземе за жена. И за двете неща Перо само става!
Ама сега за нищо не става май…
— Добре, че ми каза, благодаря ти. Знам сега защо се лашкаме насам-натам. За нас, хайде, кой да мисли, а сестра ми? Нея никой ли не я брои?
Начертах знаците във въздуха, явиха се побратимите помощници: Качо, Страхил, Захор. Разбира се, къде ти без братовчедите Козьо и Тельо!
— Кажи Радота!
— Знаете защо ви викнах. Търсете!
— Какво да търсим?
— Ех, Захоре, нямаш и триста лета още, млад, глупав, с едно ухо, с две усти! Прави като другите…
— Тя дебела работа излиза — из божиите дела май трябва да се позасучем…