— Е, ти, побратиме, искаш само агнешки чревца ли да сучем, па да ги мятаме в пещта?
— Обгори ме животът в пещта си, но не съм шушумига, побратиме, и в Мора да гледам, окото ми не мига.
Другите мълчаха, ясно им беше. Засмях им се, изчезнаха.
Обърнах се към моите хора. Попитах ги какво мислят. Първа Вишна — нова булка, нова слука — се обади:
— Татко Радота, ти каза, че и светът с грешка е тръгнал. Ние сме сбъркали. Признаеш ли си вината — половин комат е в торбата… Казвам аз — да се върнем назад. Мнозина не сме срещали, мнозина нас не знаят…
— А ти, Ветро?
— И аз мисля, че тук, каквото разбрахме — разбрахме, каквото дядо Даждбог каза — каза го, каквото се случи — случи се. Да вървим, тате!
— Нека по морето се върнем този път в града. Все сънувам кораб!
— А Димна какво каза, помниш ли? — тревожно се сепна Друда.
— Прав е Страшо, по-бързо ще се приберем в града.
— По морето, да.
— Преди да се качим на кораб, може да открием по обратния път какво сме пропуснали, да преживеем нови изпитания, нови неочаквани срещи.
Не знам как е с други народи-племена, но ние сядаме на една маса с боговете си, ядем с тях една храна, едно вино пием. Хубаво ли е, лошо ли е — не знам, но е така. Важно е, деца и жено, за нашите дела!
Глава 9
Презполовен живот
Поехме покрай полегата планина, нататък все покрай морето. Стигнахме градче, в което, който не ловеше риба, я продаваше. Рибарите воняха на риба, търговците крещяха колкото чайките, които крадяха и от едните, и от другите. Седнахме да ядем риба, разбира се, Страшо отиде да наеме кораб. Скоро се върна с един чорлав юнак, който след дълго пазарене ни прати да го чакаме с кораба му на малкия пристан долу. Морските все строги и чорлави.
Малко преди пристана Ветра препусна към мен:
— Татко, идва някой!
Помислих, че е видяла кормчията с няколко моряка, чакахме ги да ни натоварят. Но докато обръщах Белур, притъмня, ветрища духнаха, морето смени цвят, кръгозорът се размъти… Иззад нас се примъкваше сянка, след всяка крачка се избистряше, при нас се яви като човек чер-черноманест, слаб като хурка, дълъг като копраля. Ветра първо насочи копие, но го погледна, узна, свали…
В очите да го не гледаш — мъртвило и закана. Да го слушаш — все едно тиква с мед и орехи ядеш… Не са ми по сърце такива, да видиш ти, братко мой, а той и бог идеше…
— Къде си запътил хората си с цял кораб, Раджиха? Ако не бързаш ти, нека се първо повидим и почерпим!
— Щом бог не бърза с мен да стои край черва, рибешки глави и люспи, то аз какво да кажа!
— Раджиха, не си прави смях с мене, да не станеш от Руенита Разлита! Мълчи си, запомняй, слушай, акъл не давай, че сто години съм те гледал подир Агна да залиташ като гламав котарак…
Какви съм ги вършил, омагьосан, братко мой! Не помнех повечето. Но сега друго мислех.
— Ти не уважаваш боговете, Радота. Това всички го знаят! Ти чакаш да те даряват, да те дундуркат, като рожбица у майчин скут… Защо е така, се и аз чудя, и всички!
— Защото не си ме гледал в изпитание, боже Свароже. Но не съм ли ти оброк преливал, не съм ли ти славословия пял, не съм ли ти молба молил?
— Тъй е, но ако искрен беше, то преливките ти ми биха ухаели, думите ти ме биха радвали, молбите ти бих чувал. Но ти си същи бащичко! Упорит, гневлив, разжарен.
— От баща си съм наследил меч, мечът е гняв от метал, Сварога… Но ти за черпене говореше — почна за черпня, на бой те изби!
Сварога млъкна, усмихна се тъничко, подаде ми мях да налея. Спеших се, намерих чаши, сипах на двама ни.
— Ако не бяха боговете, нямаше да победя змея! — отлях за него, отлях за боговете, останалото изпих на здраве и на благодарност…
Сварога отпи виното.
— Ако хората знаеха кога да умрат, като змея или тази съща Агна, то светът щеше да е по-свестен — и се загледа с умрелите си очи в мен.
— За по-хубав — знам ли, Свароже, по-покорен — сигурно. Но кажи ми, ако и непокорен ме мислиш, какво искаш от мене ти — и аз ли да се тръшна-умра като Агна? Не си бягам от смъртта, но искам да я срещна, не да я викам. Кажи, боже!
— Не иска никой да умираш, Радота. Не ти се мисли злото, но доброто се печели с покорност. Не забравяй, че моя кръв те спаси, моя рода — и не попречих!
— Но такъв не ме харесваш, хем се падаме сватове. Кажи сега какво искаш от мен и нас, кажи направо, щом вино пием, думи ще намерим!
Сварога се засмя. Допи си виното:
— Да беше жива Агна, щеше да ти разкаже защо имаше белег от Перун под гърдата си. Перун не е мекушав като тебе, Дуда си има, нея си слави! Но друго е важно, Радота, Влас ти го споменава, но не ти го дава — не мислиш винаги за хората, за Перо само! А има и друго знание, не толкова зло, не толкова прокълнато.