— Ще свидетелствам, та ако ще би свят да не остане, небе да не оцелее, зарязвам го на рабоша на живота си!
— Ти си тук най-старият, а най-млад кой е? — както и предполагах, онова момче избутаха. — Ти чу ли какво казах? Я повтори, бръмбар такъв!
— Чух и запомних, Радота, че си най-щастливият баща на световете! Затова всичкото вино, дето купих, е само от най-хубавото! Признавам си, друго се канех да купя, че и аз да поспечеля, но чух за какво ще се изпие…
Всички се засмяхме. И той стана свидетел, пък се надявах, като най-млад — думата му най-далеч да стигне…
Страшко го тупна по гърба, Друда дари него и всички, покани да седнем да се почерпим. Грееше, както когато беше млада мома моята красавица Друда, та се наведох на ухото ѝ:
— Какво дете си ми родила, Друдо! Да бяхме сега у дома край нашия балван, щях да го моля още деца да ни прати… — Друда се засмя, както едно време се смееше, щом ме видеше.
— Наша Вишна ни спасява, ха сега балван ще ни дарява… Радота, Радота, трябваше друг да си взема, дето по ги разбира тези неща…
Ех, жена или бог да наддумаш или не обидиш — все трудни работи…
— Вишно, щерко, ти не само Страшо с живот дари, ами и нас с майка ти Друда с по още един! На живо и на здраво пия за името ти! Страшо, сине, с такава жена свят няма да ти се опре! На живо и на здраво!
Вишна отвърна:
— Татко Радота, майко Друдо, казвах си аз в моето село, най-далечно и най-малко на света, а аз най-малка в него, че не мога да съм щастлива, защото само сънищата ми бяха просторни, разстилаха се по света като облаци, като придошли реки, и само като се люлеех на моята люлка, виждах още мъничко кръгозор. Затова обичах да се люлея на нея и да крещя: „От земята — до небето! От небето — до земята!“. Но после излезе Страшо от сънищата ми и дойде при мен, разбрах, че светът се мери не с големина, а с това, ти колко надалече можеш да отплуваш! Двама със Страшо толкова надалече стигаме, че да бях котка с девет живота, и тях всичките му бих дала… На живо, на здраво!
Страшо и той се канеше да поздрави и поживи, но ето ти онази сянка на Сварога пак се наяри към нас, прецапа от брега до кораба, застана пред нас с умрели очи и с благия глас каза на Страшо:
— Дойде време да те даря. Дръж здраво, изковал съм го за тебе! — Подаде му диплен меч, чудна божа майсторска направа, меч за герои, меч за велики врагове… Страшо чак охна от радост!
Обърна се към моята Ветра:
— Ветро, и мъже рядко носят копие както тебе. Направил съм ти копие, каквото не е още виждано, от клен, с връх несломим и вълшебен, всичко да пронизва все едно — въздух! Опнал съм ти лък с тетива мощна, със стрели вълшебни, ако речеш, и птицата на Времето можеш да надпревариш! Пази ги… — Изправи глава гордо Ветра, но като баща знаех, че се срамува от радостта си…
Радвах се аз, но нали знаете, братя мои, богове подаръци да правят — то объркана работа, тревожна. С нашите богове е така. Благодарих трогнат, горд, щастлив, стреснат.
Уплашен.
Па каза още Сварога:
— Налейте сега и на мене, да седна при вас, на едно да празнуваме! В такъв ден отмяташ всичко назад, отмяташ всичко напред, остава вино и храна само, хора и богове се гледат в очите, радват се, Мора е далече…
Е, това вече можеше, това винаги може…
Тъй седнахме заедно на кораб бог, роднини, моряци да празнуваме сред вълните — да забравим всичко, да не предполагаме нищо.
Братя, този път по мустака ми не тече, а всичкото в уста ми втече, чак главата ми повлече!
Дай, боже, всеки баща да си иде по реда, преди децата си…
Част ІІІ
Глава 1
Има ли пътека назад?
Ех, да видите тази мома! Кукуряк, лютиче, мак! С четири обикновени моми не можеш я замести! Как са отхранили такава богиня! Но хем тучна, беше тя пъргава-засмяна! Един човек и мене засмян да посрещне.
— Здравей, Мокро! Ето иде при тебе един от твоя свят! И ти при Перун живееш!
— Здравей Перо! Я какъв строен си бил!
— Много тичах по горите с Влас, престорен на катерица.
— Много знаеш да говориш ти! Ха-ха! Ама това е хубаво, харесва ми… Та, Влас, казваш, на катерица ставал?
— Да, Мокро… А ти защо си тук?
— Виж какво е хубаво наоколо!
— Не си огъвай душата и думите де…
— Добре. Хайде да се разходим…
Тръгнахме по пътеките из небесните градини. Красиво… Мокра се тътреше полека, позадъха се… Накрая стигнахме нейната къща, седнахме отпред. Мокра разказа:
— Отдавна, Перо, преди да си се родил от светлата богиня и божа щерка Додона и от теменужения татко Перун, преди още Перун да познава майка ти, в света ни настъпили вражди, битки, мор. Дълго е за разказване, но знай, че оттогава дърветата сами заживели, животните се отделили от хората, боговете — от хората, познанието — от боговете…