Бяха довели добитъка от две села. Крави, бикове, овце, кози, биволи, камили… Коне мятаха гриви в сенките нататък, рунтави вълкодави чакаха, пуснали езици. По-близо до гората мамути, крокодили, горили, якове, вълци, слонове, залегнали лъвове. Качо знаеше как да ги призове. Накаца наоколо ято гарвани. Изгрухтяха глигани. Сови, бухали въртяха глави с опулени очи. Лъснаха и плъзнаха смоци-пазичи. Движението на животинските тела, миризмите им, сенките, разлюлени от пламъците, напрежението, страха ни да не пропуснем момента — у мен се смесваха в лудост, в рев, в страх. Страшно си беше.
Подскочих от докосване — вейницата Друда:
— Няма да се плашим, Раджиха Радота! Моята магия е силна, виж! — По полето близна огнен пламък, обгори сухите крайпътни листчета. — И твоите чарове са силни!
— Раджиха Радота! Идват! — викнаха отвред…
Чуваше се фърфолене и мърморене, скимтене. Чуваше се, както зрели плодове тупат на земята… Ето ги голишарките, домъкват се.
Навите питат, а родилките нямат сили да не им отвърнат, току смотолевят името на рожбицата… И тия, гуреливи-сополиви, подканят все:
— Ей! Ей! Де сте, брей, родилки-кърмилки, с дечилки-мъчилки!
— Да ви бият качамилки, да ви гонят позорилки!
— Детска рожба да не скача, да не рипа, па да плаче, чума да я спипа, да се спъва, да затъва, да залита, да се вплита в клони и шубраци, в змии и трънаци!
— Да си тегли камъче, да си влачи срамниче!
— На камъче да скокне, от камъче да клокне!
— Де сте, бре?…
— Млък! Да се не обадиш! — крещяха вътре на Дуда…
А тя не може да млъкне, стръвно иска да каже за нейното детенце, за рожбицата Перо, с бяла гушка за целуване, с мекичка кожа за галене, с очички светнали, с дупенце най-сладко… Навите мамят родилките, мъчат ги да похвалят децата си…
Перо си спял кротко с разперени ръчички.
Вейницата Друда със суха котешка стъпка в ръка мина напред, щом тупна на земята първата нава-голишарка, загъргори, зафърфоли, заподскача, завоня, приближи къщата да вика-кряка:
— Ей, казвай се! Де си, брей… Тили-били дън си няма, рожбата ти с мене в блатна яма, казвай име и в Лилавите гори търси ме! — Друда я перна с билката, тя шупна, тупна, стана на пуздра и слуз, на разляна гадна блатна пяна.
Тогава добитъкът и зверовете се разбляха, замучаха, зареваха, зацвилиха, засъскаха, затеглиха нокти по кората на дърветата, раздрусаха маймуните клоните, изпопадаха плодовете, мамутите бутнаха камъни, та се сурнаха по дола надолу, овцете и козите дружно замекаха, врява се вдигна до горните земи… Мучене и мяучене, маймунско кискане, заешко дране, гарвански грак, съсък, лай, грухтене — нищо се не чува на тази наша земя българска, всички крещим, разревах се и аз, колкото можех, да си пръсна гърлото, да заглуша на Дуда гласа, на Перо гукането, ако се измамят да се обадят, преди да ги изтребим ония… Столетни дървета запращяха клони, шумнаха листа. Чародеите лумнаха тъпаните, надуха свирки.
Ако родилка отговори, навите я дърпат на долната земя, нава я правят също като тях.
Тази нощ и да е казала Дуда име, не се е чуло, не можеше. Цялата ни земя кипна-зашумя, да не се чуе на Перо името…
Млатехме, където сварим. С моя кривак ги пуках като насмукани кърлежи. Друда ги пърлеше с пламъци, та припукваха и се сгърчваха. Къто Чародея запокити градушка към навите. Зърна колкото орех тупаха по гърбините им, мачкаха ги на земята като вонещици… Ето и Страхо почна да мята чирепите на каменната ми чутура по тях. Козьо и Тельо с дългите овчарски геги ги мушкаха и бутаха в урвата.
Една детодавица, най-зловредна и гнусна, достигна все пак вратите на къщата, аха да повика Перо, но внезапно прагът се надигна сякаш, озъбиха се двайсетина перуники, поникнали от камънака му… Вресна навата, тръшна се отземи, котешката стреличка на Друда я стигна и плесна, тя блесна, та тресна, отиде, та се не видя.
Перун си пазеше и той рожбата.
В този миг не можа да удържи Дуда повече, викна, както искаха злите сили на Влас:
— Перо! Перо! Перко ми е детенцето! С най-сладкото дупенце за цункане!
Но сега вече кой да я чуе, кой да ѝ направи магия за отвличане!
А пък всички наши до края на земята чуха, разбраха най-сетне…
— Перо! Перо! — ревнахме вече всичките радостно.
— Перо! — Перун отвърна от небето.
— Перо! — вълни тласнаха морята, планините срутиха камъни.
— Перо, Перо! — изтупка всеки със сърцето си.
— Ех-ма, Козьо, я виж докъде са я докарали Перун и кака Дуда, догдето се пилеем ние по пасбищата!
— Ти сега се радвай за детенцето, Тельо, с този твоя нос ти и с Чума Мория доникъде не мож’ я докара, хем тя за любов зажадняла, завалийката!
— Защо бре, побратиме?
— Ще рече тя, че нея хората, каквато е — едвам я траят, пък деца от тебе, ако добие, то ще е всеобща погибел, светът ни го отписвай от рабоша, то страшно!