Тревна плачеше отзад на рамото ми. Не е работа дъщеря да плаче на бащиното си рамо! Това не е свободата, която имам и искам да ѝ предам! Люлеех я леко, мислех…
— Не е лесно да се каже, Тревно, кое е любов, кое — нещо друго, измамно, светът ни е коварен.
А обичта на момиче на твоята възраст често няма лице, детето ми! Чу Димна, злото се изсулва от процепите… Я ме остави да говоря с вуйна ти Друда Билковита…
Но това е едно, а дето се мъчиш, че това не можеш, онова не можеш — не го мисли така! Всеки може нещо различно, ето, ти обичаш. Да не мислиш, че всеки може? Помисли хората от града как ти се възхищаваха!
Друда внимателно ме изслуша, пък накара един моряк да изнесе на носа бъчва с вода.
— Нощес да си тук с Тревна заедно. Заставате, не мърдате, нито думичка не казвате — нито ти, нито тя, гледате само, слушате!
— Добре, вуйно — отговорих и в този миг се чу викът на Радота:
— Гледайте пред вас по носа!
Погледнах — що да видя! Морето пред нас, малко вляво от посоката ни, се поду, набъбна, дигна се нависоко водно кълбо, отдели се от морето, литна над нас… Виждаха се ясно риби вътре, но първо се виждаше нещо огромно и свито на кълбо.
— Ох, деца, познавам този цвят! Змей е това, но какво прави тук?
— Това ли е Змей от Дълбокото? — попита любопитно Търсен.
Ние изкрещяхме:
— Тревно, Медо, грабвайте Търсен, крийте се долу! — в това време всички вече мятахме копия и стрели нагоре над нас.
Да, змей имаше вътре, свит като бебе в майчина утроба! Какво чудо беше това!
Грамадната морска капка високо прелетя, недостигната от стрели и копия, сниши се, цопна… Морето я глътна — и нищо! Все едно нищо!
Гледахме се като попарени. Почваше онова, за което Димна ни беше предупредила.
Страшо рече:
— Казвах аз: „Никой да не знае корабът ни де ще плува“, но някой ни е видял!
— Някой е прозрял, някой е видял! Не само аз имам дара на богиня Мокра… Възпирам се, не гледам всичко, но други може би не са свободни като мене… — Вишна гледаше назад, където се скри кълбото и още се виждаше малко пяна.
— Напред, деца! Каквото и да се случи, няма да спираме! Ей на — бива ни да въртим оръжие, не сме лесни! Само Ветра колко струва! Сердане, не се отклоняваме, сине!
И продължихме, учудени и разтревожени. Не беше на хубаво…
— Това е началото — каза Ветра.
— Май покрай морското село Змейково минахме — добави Страшо.
— Радота право казва — не бива да спираме за нищо, докато не стигнем у дома — Друда се усмихна на вуйчо. — Хем понякога криво седи!
— … Ако дотогава то не ни спре… — довърши Ветра през смях. Тя сега се смееше много и пълнеше сърцето ми.
— Тогава вече отвързваме Търсен, насъскваме го и го пускаме да ни оправи и спаси! — Меда това, размахала ръце също като Търсен…
Заляхме се в смях, а Търсенчо, милият, се мушна в майка си и я пита:
— Защо сте ме били вързали, мамо?
Разнесе се гръм, изскочихме горе, бурята кипваше наоколо…
Сердан ловко управляваше между вълните и все пак те се вдигнаха толкова високо, вятърът — толкова силен, че ставаше все по-трудно…
— Близо сме до устието на реката! — викна Сердан. — Вземете децата, слезте на брега, вървете, ако всичко е наред, ще ви чакам в устието! По-добре така!
Послушахме го, макар че не беше лесно да се прехвърлим в лодката, да стигнем до брега. Но със Сердан всички морски неща ставаха по-лесно. Докара ни на брега, мокри от глава до поли, но живи-здрави, завлече с моряците багажа ни под скален навес, върна се на лодката и хората му спуснаха веслата. Лодката се килваше на всички страни, той стоеше обаче изправен като свещ и ни се усмихваше.
Че като изплака Меда:
— Ние се спасихме, него го затрихме! Сердане! И ти ей сега да слезеш!
Но Сердан вече не можеше да я чуе, бурята беше страшна, отдалечи се. Че като ревна наша Медана-горкана, хайде да видиш! Кукуряк! Дето най-много му се смееше! Всички я повлякохме към сушината наблизо.
— Искам си Серданчо, къде го пратихте да се дави!
Тревна ѝ каза най-важното:
— Медо, не реви, ти си с него сега, заедно сте, нищо не може да му се случи! — и ха сега пък тя като ревна…
— Деца, деца, колкото и да обичаш, не може да жертваш целия свят! — Ветра също се разплака…
Леле! Насметох ги трите, притиснах ги, мокри до кости, а дъждът не спира, пада върху нас като из ведро.
— Нека не наказваме свободата си! Ей ни тука с Търсен, и ние ласка чакаме! — Търсен като се чу, веднага се заби като козле в тях трите, прегърнати да си поплачат и им каза:
— Не плачете! Дъждът спира вече!
Усмихна се моята Ветра, протегна ми ръка и каза:
— Не само вие двамата…
Кукуряк! Вишна се засмя наблизо: