— Да, и вуйна Друда, и Ветра, и аз си имаме грижи, така си е!
Аз, Страшо и Радота се втрещихме, добре, че четвъртият мъж, Търсен, се обади:
— Не плачете и нямайте грижи! Ето, спря дъждът, ви казвам! И след малко ще набера диви ягоди за всички да има!
Раздигнаха се мъгли, морски мътилки, ветрове и дъжд, показа се стреснато слънце, измъкнахме се от дупката си като зайци, погледнахме дългата равнина преди устието на нашата река. Дедите ни са вярвали, че от гората нататък почва Крайсвят. Вярваха, че отсам могат да разменят насъщни думи също като сечива и храни, а оттатък — не можеш да говориш, думите се вцепеняват в мълчание, в обречена немота… Не стъпваха отвъд моите хора. Зло място, придебно. Разказвал ми е Радота как точно там, омагьосан, се е щурал-лутал с Агна… Страх го бе, че някой ден ще си спомни как е разговарял с мълчания. Някога Влас ми е говорил за там, за отвъд, като за сетно блужение — невярност към истинските богове. Там е примамила Агна Радота на блудопитие — пир, подбуждащ към блудство, шепнеше той за ужаса да познаваш в мълчание.
Мислех, че затова го посрещнаха като мразен нежелан гост боговете, както видях по-рано чрез Вишна — защото са решили, че с Агна са създали Ветра, в Оттатък Свят, за бунт и смут всред тях. Затова се държаха така с нас…
Цялата местност се наричаше Крайщник — краен земен скут, отвъд който е нищото, (а и заради залъка, който един древен бог някога изпуснал тук…). Щяхме да прекосим Крайщника за два-три дни, преценявах. Ако всичко беше наред с кораба на Сердан, той за ден щеше да стигне на място. Трябваше да тръгваме, но исках първо да си налеем изворна вода, да съберем гъби, да потърсим мед, да половуваме зайци и птици… Пък и исках през нощта да видим какво може Друда да направи за Тревна.
— Утре ще тръгнем — обявих, — сега да починем.
Аз и Страшо навлязохме в гората, Радота остана да пази жените и децата.
Намерихме пчелин в дънер, опушихме пчелите, взехме мед, намерихме после горски ягоди, хайде подир тях, пък гъби… А щом изхвръкна яребица, двамата със Страшо едновременно я уцелихме с лъковете… Ех, като в юношеството ни! Така се надпреварвахме тогава. Но най-често едновременно улучвахме.
— Страшо, помниш ли онези времена?
— Помня, Перо, за нищо не мислехме, мечтаехме само да си дойде татко Перун и да не е наоколо мама Дуда, че да ни хвърли той някоя и друга светкавица…
— И Влас ни даваше да яздим конете му…
— Ловувахме много, помниш ли моя пес Вихър?
— А моя Мурджо? И на татко Радота — верният Шаро!
Като отидоха всички на война, Шаро застана долу на пътя и не мръдна оттам, докато не се върна татко.
— Носехме му храна-вода там, хапваше-пийваше по малко. Едвам-едвам беше жив… Щом зърна татко ти, скокна, завъртя опашка, лавна по конете… То ни казваше какво е да си верен, хем безсловесно…
Всичко помним, Страшо, лошото сме го забравили, като войник, дошъл си от война… Поднесат му вино, той разказва весели случки, все едно наоколо му не е било смърт и болка.
— Имаше лошо, да. Когато тръгнаха боговете на война и останахме сами. Но пак хубавото беше повече!
— Да, промъквахме се да дърпаме на обърнатозъбия тигър опашката, че да се изфукаме на едни житомамници…
— После те ни откраднаха ножовете! За какво им бяха? Да откраднат нещо, ей така!
Двамата се заляхме в смях.
— А ето сега ще ставаме бащи… Ти си вече баща, ще се науча и аз. Като те гледам с четири деца, пълниш ми сърцето…
— Ех, Баган го изпуснах, а имаше още да го уча този въртомечник… Дано да е добре — на война е! Страшо, искаме ние да сме обикновени, да си гледаме децата, да си човъркаме земята, но не ни се дава то, не ни се дава лесно!
— Бате, я виж, я гледай натам! Ето ги, леле! Я ги виж нашите дружки, същите, от едно време!
Гледай ти! Сякаш през всичкото време са ни чакали тук! Стоят и ни се хилят… Не руси, а жълти те… не усмихнати, а озъбени, уж гъвкави, а ходят накриво, патраво. Вярно казват, че лъжата с тия къси крака далече не може да стигне!
— Момчета, откога ви чакаме!
— Как разбрахте, че тук ще се появим!
— Тук ни оставихте последния път!
Тия, личеше си, набързо са ги смацафрацали, набърболескали и натирили да ни намерят: врява да вреват, смях да смехуват, лъжа да лъжуват… Потреперваха, усмивките им висяха като опашки на уплашени псета, хилеха ли се, устите им наистина до ушите стигаха, пък после не можеха да се затворят навреме… Едната, като се обърна, що да видим със Страшо — отзад не ги бяха тъкмили изобщо, нерендосана дъска се виждаше… Правехме се, че всичко е наред, изчаквахме.
— Ами хайде да дойдете с нас нататък, в гората… Мека трева има, сладки плодове…
— Че да дойдем… водете ни… — все нещо трябва да ни води из света, па ако ще и тази подигравка…