— Виждаш ли! Мамят ни да ги сечем… Искат сами да се прокълнем с кръв и злоба!
— Бате, сега какво?
Как да мислиш, наобиколен от свирепи демони, от зловещи кръвопийци?! Кръвниците и вампирите объркват човешките мисли, познаваш ги по гарвановия нокът зад ухото — с него се закачат за тебе, дуднат ти до умопобъркване. Чак после изсмукват кръвта ти. Върколаците с носове като хоботи, без хрущял… Какви алчни очи! Каква сополива гнус! Как да се опазиш добър, когато струи такава омраза! Когато чуваш думите на собствените си страхове и съмнения! Как да се освободиш и да опазиш свободата си! Ако си обикновен човек ти трябва нажежен шиш или кол от дрян да ги пронижеш, но хората не са готови винаги, погиват в скверните им ръце. Но и за чедо на Перун е трудно да се опази…
Злото е повече, това си е, все натежава на теглилката, доброто само понякога е по-силно — когато е малко и невинно…
Искам да се гледам спокойно с децата си. И с онова, което ще се роди. Не мога да им се усмихвам, а отвътре да съм пълен с отрязани ръце, крака, посечени глави, пък ако ще и на най-страшните чудовища и слуги на злото…
Че на нищо ли не са ме научили най-добрите деца на света, моите! Ето какво трябва да правя, сетих се, щом помислих за тях, че са тъкмо малки и невинни те!
Пристъпих хищно като леопард, изръмжах като Баган. Смрадната сган отстъпи. Изобразих с лице грозник един, все едно съм присмехулната Меда. Той се стопи от яд, избяга, куц, сополив, гурелив, безсмислен… Как да си изтърпиш собственото пъпчасало убожество!
Почнах да се смея, било то лесно… Отприщих бездната на душата си, не по-малка от преизподнята на Тревна, любовта, която криех — и по-шеметно от кой да е свиреп огън попарих и уплаших тези всички човешки и вълшебни остатъци и огрибки… Оня, който не разпознава любовта, не знае какво да прави, когато я срещне, плаши го тя като разчекнати земни недра, като възвряла оттам лава… Разбягаха се нашите глупави врагове, изкусители, огризки и тогава, щом се сетих за Търсен, добрината, на която бях способен, избликна и освети прогореното ни полесражение. Търсен, без да се замисли сееше добрина, както Тревна — любов и щом се сетих за това, изхлу навън каквото имаше в сърцето ми, разчисти всичко…
Пак сме си на горската полянка, гледаме се с братовчеда побратим Страшо, мокри от пот, със сплъстени коси, червени лица, смъдяща кожа. Уморени, огорчени, всичко ни боли. Злобата се отлепяше лигаво като недосъсирена кръв от нас, сълзеше като сукървица, теглеше се като борова смола.
Тръгнахме към нашите. Срещнаха ни безгрижно, набрали боровинки и те, Радота им пекъл яребици… Разказахме какво сме преживели, Ветра уплашено притисна децата при себе си, Вишна се озърна, извади прашката си, Друда стисна китка с билки…
Приготвихме се другата сутрин рано да потеглим. Радота застана на стража, ние с Друда и Тревна отидохме посред нощ до близко изворче. Вода ни трябваше, Друда затова искаше да има приготвена бъчва с вода на кораба… Мълчаната вода измива всичко, остава само истината, но истината иска да я разгадаеш и разчетеш, а това можеш, само ако кротнеш буйството ѝ, а то няма по-буйно от истината, няма брегове да я удържат…
Както ни беше предупредила, в мълчание се приближихме, взехме кратунки вода от извора. Друда пусна от своите разделни билки, седнахме, изчакахме Луната да изгрее. Друда тихо изрече:
— Който и да си, нищо мое не си — и поля с малко вода ръцете и краката на Тревна. Тя трепереше, горката, но се държеше, мълчеше…
— Добър ли си, таиш ли злоба — ела в моята тъмна доба…
И нататък се мярна сянка…
— Петък ли е, сянка рие, в дъб чепат се крие. Плътеник очи си трие, змей се мие, вълк си вие, кой от три е? — сянката наближи, Друда лисна от водата наоколо, ръсна с билките.
— Плътеник не е, вода не пие, вълк не е, ако не вие, змей май иска да се мие…
— Косъм змеев в тамбурата, на капата — опашка вълча от гората, плътенишко ухо в торбата, хич не става за чорбата! — се чу в мрака…
Тревна цяла подскочи, но нищо не каза, сложи ръка на уста да си спре вика. Ужасът ѝ прогонваше всяка надежда. Станах и прошепнах в тъмното:
— Излез, покажи се кой си, ако трябва, бий се, ако трябва поклони се, че ми вадиш душата на детето, а аз такова нещо не изтрайвам!
Задуха леден вятър, боднаха ни остри снежинки. Сянката се изсули от мрака с дреха, развяна към нас, Друда позна:
— Пеещия!
— Аз съм — каза той спокойно и отиде при Тревна. — Не се бой, красавице, не се бой, Тревно моя, лошо няма никога да ти направя. И да бих искал, не бих могъл. Искам да ти служа. Но се крия, страхувам се да не ти навредя някак, че аз самият съм прокълнат. А ти си ми една на света, един лъч, гледам ли те, идат ми песните в главата, свирнята в ръцете. Няма ли те, онемявам — и ето ме в мраза…