Ние змей го мислехме, то какво излезе!
— Друдо, твоята магия надълбоко хваща, но до моето сърце отрова не праща!
— Пеещия е прякор, а име имаш ли? — попита Друда.
— Казвам се Ордан. И на, виж каква вихрушка с мен редом върви!
— Защо се ти, Ордане, явяваш в съня на детето ми, та му мътиш главата? Като си дошъл пред вуйчо и вуйна, си пял и си казал, да ме пазят. За какво да ме пазят, ти да дойдеш да ме лъжеш? Вярвам знаеш какво преживяхме и какво ни чака тепърва. — И тогава се сетих! Ами че Ордан се казваше детето на Козьо, дето някога го отвлекли! Замълчах си…
— Не се гневи, Перо, не искам зло. Аз пях живота ти, както ми го шушнеха треви и цветя, но сега виждам Тревна в съня си, песните ми са тревожни, защото мисля за нея, откакто я видях, а вихрушката не спира да ме следва.
— Разбирам те, Ордане. Разбирам, че идваш не наяве, а в съня на детето, защото си прокълнат — това Друда остро му отвърна.
— А защо не ми говориш ти, Ордане, защо си криеш лицето? — попита Тревна с разтреперан глас, пълен с надежда, очакване, страх.
— Тревно, боя се, да не би да те изгубя, моят живот сега може само подир твоя да върви! — Тревна се изправи в цялата си неземна и нетленна красота, протегна ръце към Ордан. Но Ордан се обърна към Друда.
— Истината боли, затова такъв леден вятър ме сподиря — ѝ отвърна и се превърна в кълбо пчели, които жужаха дебело малко време, бръмнаха и се разлетяха.
— Какво беше това, вуйно?
Друда гушна разтрепераната Тревна, успокои я, тя се отпусна, полека-лека заспа в ръцете ѝ. Поех я и тръгнахме при нашите.
— Твоето дете, дъщеря ти Тревна, пълни души, пръсва сърца, защото такова сърце, такава душа като нейната — няма никой! Това не беше истинският Ордан. Само душата му призовах. Но подир Тревна истинският Ордан, когото само веднъж съм видяла, ще върви, докато е жив. Откакто я е видял, ще пее за нея само… Нашето малко дете трябва да чака, то е видяло наречения в съня си, но — Ордан е прокълнат… Ще трябва първо да открием какво е проклятието, после да го освободим от него. Няма да е лесно, Перо.
Казах на Друда кой е Ордан. Отвлекли са го някога, но кой, защо? Как е бил проклетисван?
Вървях с Тревна на ръце, усещах дишането и тупкането на сърцето ѝ. Знаех, че не бих пожалил ни свят, ни небе, за да я спася и ощастливя, ако мога.
Част ІV
Глава 1
Крайсвят. Неразбории
Потеглихме призори. Препуснахме малко, видях, че правим-струваме, гледаме децата да са заобиколени от нас.
Всички на коне, дори Търсен се кандилкаше гордо на дребно конче. Меда управляваше колата с товара ни, теглена от биволи. Движехме се раван, отидехме ли напред, някой се връщаше да е близо до Меда.
Това бяхме.
Напред се беше проснала дълга просторна равнина между нас и хълмовете. Зад тях беше устието на реката, където щеше да ни чака Сердан и където трябваше да изтеглим кораба от морето с вериги и въжа през плитчините на устието — в реката. Нагоре срещу течението скоро щяхме да стигнем езерото, от което тя изтичаше. То се пълнеше, заедно с други реки, и от нашето късо родно поточе, от изворчето до къщата на кака Дуда и моята…
Чакаха ни там каменната чутура с петте щуреца, дъбът на Дуда, Перун, Влас, прозрачните сенки на старите богове, обитатели на върхарите му, които се спускаха рядко надолу…
Чакаха ни там истините и предопределенията на нашите богове.
Чакаха ни самите ни богове — не знаехме кой с какво…
Чакаше ни обикновения привичен живот. Стремихме се да го постигнем толкова дълго, с толкова приключения!
Чакаше ни смирението и очакването, че новото в живота ни ще е за добро и ще го продължим.
Чакаха ни хората с надежда да ги опазим от беди, да им помагаме.
Чакаха ни злите сили за поредна битка с надежда, че ще отстъпим назад и ще се спънем. Че ще сбъркаме да наказваме свободата си, вместо злото.
Чакахме нов живот и се надявахме доброто, ако и да не е повече, да надделява.
Чакахме вести от милия ни Баган и от битките между Димна и Гореслав.
Чакаше Ордан да го освободим от тайното проклятие. Дали щеше братовчеда Козьо да прегърне рожбата си?
Чакахме синове и дъщери.
Чакаше ни Крайсвят да ни погълне и смие-стрие…
Надявахме се.
Търсен, както се друсаше на кончето си, каза:
— Тате, слушам те за нашето място да разказваш, как там имало толкова боровинки, плодове, гъби, мед, зайци, птици, дивеч, цветя и какво ли не още — питам се и се чудя как ще ходим там! То няма де да се стъпи! Сигурно пък на кон съвсем няма да дават да се препуска!