Всички се засмяхме, а аз му викам:
— Търсене, изтърсак изтърсен, кога и ти порасна, кога взе шеги да се шегуваш!
Бих бил истински щастлив, да не мислех за войната на Димна, за Баган и за Сердан, за прокълнатия Ордан… Децата ме радваха, обичах ги и получавах от тях обич, каквато не съм предполагал, че има. Усещах се длъжен на всички и сигурно цял живот това щях да усещам.
След ден наближихме устието на реката, скрито от ниски хълмове и пясъчни дюни. Нетърпеливо се изкачихме по тях и викна Меда:
— Ето ги! Ето го кораба! — цялата светнала и засмяна до уши! Че като затанцува вътре в каруцата както тя си знаеше! Сердан беше слязъл на брега, очакваше ни.
Щом достигнахме, Сердан скочи към нас. Вече по обичая, Тревна приближи към него и го мило пита-разпитва:
— Дали не си гладен по това време, Серданчо? — чакахме неизменния отговор, че привично да се засмеем. Но Сердан ни изненада:
— Не, Тревно, не съм гладен…
— Бре, какво му е станало! — почуди се Меда.
— Станало е, татко Перо, мамо Ветро, че искам да взема медена Меда! Ето, Медо, какво се е случило! Не съм гладен, ами съм жаден за нея! През цялата буря за Меда мислех, нея виждах и тя ни спаси нас, бедните моряци, с любов и молитва! Много тежко беше, добре че слязохте! Ти ни беше звездата, Медо!
Как върви светът! Как всичко се променя, как ние вместо умни ставаме страхливи, вместо слаби — ведри, вместо силни — влюбени! Как важните събития за другите ти показват движи ли се собствения ти живот или дреме на дъното като шаран в тинята!
Как всичко се стича в дълбока пропаст и като надникнеш, видиш, че човекът е същият и не е вече същият, променил се е, а ти си спал, твоят час е бил в друго време, на друго място!
Меда, какво да ви кажа, замръзнала стои на крачка пред него.
Жена ми Ветра му каза:
— Ти си, Сердане, добър и умятен момък, помагаш на всички нас много. Ръцете ти всичко могат! Знаем какъв си морски капитан. Видяхме колко изкусно управляваш, как за всичко те бива. А за наша Меда можеш ли да се грижиш? Хей, Сердане, много свобода и внимание ѝ трябват на тази наша момичка! Възхищение и любуване! Тя в тях плува, нашето медоносно цветенце! Любов ѝ трябва всеки миг!
— Мога да се грижа за нея! Аз заради тая нейна свобода я искам, че дишам спокойно с нея! Заспивам с образа ѝ! Като заиграе!
— Как ще можеш, като все ще си на другия край на света, Серданчо? — попита съвсем смислено Меда. Виж ти, знаела си тя какво иска, не била тя само танци и представления… — Ти ще си там, на някой остров, на далечината в далечното далечен, аз ще съм тук и ще се чудя-тръшкам жив ли си! Само ще знам, че както винаги, си гладен!
— Медо, това е писано на моряка! Такава е неговата орис, да е в морето, в бурите, из далечните пристанища. Сега, в тази буря, не бяхме ли заедно двамата, макар далеч един от друг?
— Не питай! Изплакала съм си очите, не съм спала цялото време! Като знам, че се мъчиш! Затова е тя поговорката, че морячетата са орисани накрая да отплуват направо в най-хубавите небесни светове!
Сердан с големите уши замълча тъжно, пристъпи от крак на крак.
— В тихи заливи, в сетна буря… — добави той тихо, то беше песен на ония времена.
— Ама — не те питах и аз — наистина ли не си гладен, ти, Сердане! — и така щастливо се засмя наша Меда, така се засмяхме всички от сърце, а Сердан последен се усети какво се случва и дойде да ни прегръща мен и Ветра…
— Ама дай му, како, нещо да яде, той все гладен! — тъжно проплака Търсен.
И се засмяхме отново. Чувствах се щастлив.
Казах на двамата червени-смутени:
— На който и да е остров Сердан, винаги ще можеш да си с него. Подарих ти малка пръчица, помниш ли? На, за тази работа е! — Меда си събра очите на носа, затанцува безредно с крака и ръце, направи десет муцунки, хвърли се да ме целува — толкова се зарадва, че чак викна на Сердан:
— Сердане, хайде сега вече може да заминаваш нанякъде!
— Чакай, Медо, кротни се, да ти кажа и аз! Слушай ме, и моята любов, където и да е, ще ви настигне двамата и ще ви помогне!
— Благодаря ти, сестро-майко! Да бяхме останали на старото място, нямаше да познаем живота си, нямаше да имаме съдба, нямаше да имаме истински души! Колко ни е широко сега! С тебе, мамо, с тебе, татко Перо, научихме, че добър ли си тук, докато Мора те вземе, че и после чак, долу при Влас, всички те тачат: и растения, и животни, и хора, и чародеи, и богове.
Обичам ви, мамо и татко, вуйно Вишно и вуйчо Страшимире, вуйчо Радота и вуйно Друдо! Търсене, братче мое! От всичките се научихме на свобода! — просълзи се наша Меда, но то благодарни сълзи, а нашите — от щастие.
Викна морякът от върха на мачтата: