— Задават се хора откъм хълмовете! Войска е! Войската на Димна отстъпва насам!
— Ех, почти у дома си сме — ядно се врътна натам Радота. — Но…
— Баган! Там ми е детенцето! — проплака Ветра.
Качихме се най-високо на хълма, видях в далечината армията на Димна да отстъпва къде с ред, къде без ред към единия край на равнината, като оставяше гората зад себе си. Войската на Гореслав се раздели на две, едната последва Димна, другата част, повечето конница, препусна в посока към нас. Разбрах, преграждаха им пътя към водата. Оставахме и ние отсечени от Баган и Димна.
Равнината надолу почерня от войски… Конни, пеши, на колесници, на слонове, на камили! Стотни и хилядни безчет! Колко хора! Сигурен бях, че в двете войски имаше кръвни роднини, които щяха да се изправят един срещу друг… Нали на едни богове се кланяме всички… Как не сме измислили друг начин да се борим за власт! Сетих се за Радота с неговия ечемик… Дали не беше това изход? Не, не беше, защото накрая пак сееш смърт и отчаяние… Заради ечемик, заради осолена риба… А аз? Който исках с детското добро да побеждавам? Но пак в ръцете ми трябва да има меч и кривак…
Сега-засега, за през нощта, огньовете на враговете хвърляха искри съвсем близо един от друг… сигурно и приказка някоя си подхвърляха.
А я виж оттатък, на другата страна! Какво сияние там!
Та това бяха богове! Дали и баща ми не беше там, завършил далечната си война!
Чувах страшните чукове на Сварога.
Да, там имаше чертог на боговете ни! И те май за война се гласяха!
Ами ние? Радота дойде при мен същото да пита.
— Какво ще правим? На татко Перун почервени яйца да носим? Уж не сме на нечия страна — но сега са тук всички… Перо, то сега, на тази равнина, се е сбрал целият свят — сметка да си дири! А ние от света си не можем да се делим! — Радота се взря мрачно към равнината, където се появиха светлини от огньове и борини. Лицето му стана сурово, както си го знаех аз от дете — съдбата му беше да ме пази и той никога не забравяше това.
— Това тук не е война за стени, опасващи богат град, Перо! Не е война за кой на кого бутнал капата! Това е война за света! Димна ни каза, че злото се мъчи да изпълзи отвсякъде! Да се изсули от всеки процеп! Ако се бием за нея — дори не за едно наше дете, Баган, ние трябва да се бием за всичките си деца, родени и неродени!
— Вуйчо! Пази всички! Не могат да преминат през тебе… Но не забравяй, че и боговете са тук! Ние никога няма да разберем кой с кого е от тях… Те имат свой живот, ние само се досещаме…
— Поне да говорим с тях… Да ида ли?
— Може те да ни потърсят.
В това време Ветра викна:
— Мамо Друдо, Вишно! Търсенчо го няма!
Хукнах при тях. Но и двете казаха — огънят не е пребъден, мълчан е. Светът ни е в мъгла…
Наистина, откъм стана на боговете се спусна ледена влажна мъгла. А какво е станало с Търсен!
— Не е отвлечен — каза Вишна. — Но не виждам къде е.
Това не можех нито да приема, нито да понеса.
— Радота! — викнах — призови твоите хора!
Радота изписа знак с кривака си и от тримата се показаха двама — Качо и Страхил. С тях още двамата братовчеди от моите места, овчарите Козьо и Тельо, малко улави те, но свестни и добри.
— Качо, къде е онзи непрокопсан Захор!
— Не му се сърди, той за пръв път се гордее, че сам е измислил какво да прави!
— Казвай!
— Не можеш да го видиш като рипне: то капата ти пада! — обясни опулено Козьо.
— Взел е и се е напънал и подул… — Тельо пък дообясни с лице като че ли говори на деца. — Той голям като твоя кон! Обаче скакалец!
— Мене лъжа, тебе — истина!
Радота за малко да убие и четиримата с кривака си, но те викнаха стреснато един през друг:
— Скакалец! Скакалец е измислил да стане, колкото тебе голям! И още пет щуреца големи има до него също!
— И братовчеда Търсен го язди! — Страхил и той не беше много стока, ама рода нали… — На това чудно дете как да не угодиш! Промъкват се те през войската на Гореслав към Димна! Невидими за прозрения!
Затова не ги вижда кака Вишна!
— Той Търсен твоята сбруя и седло си е нагласил, хич се не бой, бате Перо, няма да му убива! Ако речеш — да му помагаме и да го спасяваме всякак!
— Ох, богове, тъкмо сега ли дойде ред и на моя Търсен да му пробият рогца!
— Ние, ако не го опазим — то кой? Нас и змей ни не плаши!
— Че те по наше село змейове на тумби на тумби! И аз ги мамя: „Змеи, змеи, змеи, яла чичовите!“.
— Вярно ли бе, бате? — в един глас извикаха Страхо и Качо с възхищение и пълно доверие.
— Че като е змей душа не носи ли? Мамя го аз, припълзи, току изпърли някое парче сланинка… И аз доволен, и за него нещичко… Все се облажи, че то неговото живот ли е — в жеги и пустош, напукват се те целите, мазничко им дай…