— Опак човек! На, тебе змейовете ти сговорчиви, а кравите ти — бодливи! — Най-сетне Радота прати Качо и останалите при Търсен и Захор-скакалеца тайно да го вардят, но преди това ги разпита:
— Какво намерихте? Какво разбрахте?
— Тези двамата, Козьо и Тельо, научили, че майката на Агна разбрала по приликата, като е видяла Ветра, внучката си, на извора до Змейково; че ти си ѝ баща. И казала на боговете… Така са се разбъркали игралните камъчета.
Козьо и Тельо, както бяха навикнали по ридовете, виком, почнаха един през друг:
— Там бяхме ние, ние сме си от Змейково! Ние ли ще пропуснем, дето има нещо засукано-пресукано! Че ние сме от самото Змейково, не сме, да кажеш, от някоя махала из чукарите, дето още се бръснат с брадви!
— Така си е както казва! От род сме и твоя рода също, знаеш баба Люта ти, няма сега да се излагаме я!
— Остави ти баба Люта, че да е тука, да ни е нашарила задниците с коприва!
— Така си е, за баба Люта няма човек, няма змей, няма бог — кара тя наред! Мен, ако питат, нея най-отгоре бих сложил, я наоколо коприва — не за един, за пет свята наскубваш!
— Видяхме ние, видяхме, ама бяхме улави и не разбрахме!
— Ние и сега сме улави, ама да помним — помним!
— Ти си улав, а пък аз вече не съм улав, само съм умислен!
— Да бе, пускаш си ти мислите на купчинки както овца — барабонки! А наоколо — гола поляна, това си ти, Тельо, не ми се докачай!
— А кой видя на Агна майката, на нашата Ветра баба ѝ?
— Ти, ама ме е срам да кажа къде я гледаше!
— А кой я подслуша?
— Подслуша я — без да искаш, да не кажеш, че нарочно си се присламчил? Ти се беше зазяпал, да не казвам къде, та се хлъзна в калта, спорина се, пльосна се в краката ѝ!
— Обаче я чух какво говори: „Тая е наша, види се, и се види и баща ѝ кой е!“ Така говореше тя и са я чули боговете. Там се скупчили богомолци и странници… Дума по дума — чак до бога стига глума!
— Тя да се покаже също, че е знатна и тя…
— Той моят дядо и той беше знатен!
— А моят не беше ли!
— И да беше, от баба Люта на агънце-багънце кротко повече мязаше!
— Ти, Радота, сега кажи, за кой змей ни питаш? Че са много те! От змей до змей е колкото от гарга до орел! Змеят — той е дебела работа… Моят ми пърли сланинката, па ми топли гърбинката, твоят — свят загърли, па цял го пърли!
Леле, тия нямаха спиране! Добри чичковци, не им се сърдех, че ме бавеха. И — вара-тута — важни неща казваха. Сетих се да питам Козьо:
— Козьо, братовчеде, ти за твоя син Ордан вест ли, кост ли — дали имаш?
Козьо се сви надолу като попарен, затрепери, взе с ръце да си удря главата… Тельо го прихвана, замоли:
— Не го питай, Радота! На колене ти се моля! Не виждаш ли, той само като чуе, онемява и докрай губи разум, такава му е голяма мъката — ни жена, ни дете, ни коте има… Сам-самотува и гладен да гладува, и болен да боледува… Сега ти гледай какво се задава отгоре на всичко!
… Дожаля ми за горкия Козьо… И на — в това време объркано моят Търсен тайно тръгнал при батко си Баган и при Димна през горите и вражеската войска… С тежко сърце ги пратих при Търсен… А и за Ордан си мислех…
Ветра се приближи. Беше плакала, но каза:
— Няма да си бягаме от съдбата, мъжо.
Дойдоха и другите за малко. Решихме да изчакаме до сутринта.
Вишна затвори очи, улови, както си беше свикнала, ръката на Страшо и изрече като човек, който се вглежда и проследява с поглед:
— Ето, виждам я… Тя ще излезе от земята, ще удиви чак боговете!
— Какво виждаш, Вишно?
— Утре ще видим всички. Почивайте сега! Не бойте се за Търсен! Ще ни прослави това момченце! И се засмя весело…
Глава 2
Първият ден — Перо
Събудихме се в мъгла, все едно топнати в мляко. Кой къде е, не се знае. Мислехме с Радота и Страшо да се промъкнем при Димна, да си вземем Търсен… ако е стигнал до там… Ех!
Вишна ме повика:
— Бате Перо, ела да видиш!
Отидох към навеса, дето седеше с децата и по билото на хълмчето над него що да видя — наредени човешки рошави глави! От тях идеше тих шепот:
— Бате Перо, бате Перо, ние сме!
— Кои сте вие, бре?
— От нашата дъбрава сме си, дето такова…
— Вас, репи, зелки, тикви такива, са тръгнали да ви продават по тържищата, ама кой да ви купи, кой да ви ще, един зелен, друг — презрял! — ех, че се зарадвах!
Всички се захилихме и запрегръщахме в мъгливата тъмница. Ето това исках, ето това мечтах в гроба, на небето, на земята: моите хора — и да сме заедно!
Приятелите, братовчедите, побратимите от детството, с които сме крали ябълки, били сме се с дървени мечове. Тези, които ме научиха да ходя бос, да ловя риба, да меря с прашка, да слагам примки за зайци и да не се боя от глутниците вълци. Когато се учиш така, после, когото и да срещнеш на земята или на небето, вече си знаеш дали да другаруваш с него или да си насочите меч.