Сега бяхме заедно в друго изпитание, само мечовете не бяха дървени.
— Ама няма само гламавите Козьо и Тельо при тебе да се размотават! И ние! Въоръжени сме, Перо! Разбрахме, че се случва велика бран тук, на равнината край устието и до Крайсвят! Ето ни, взехме косери и коси, сърпове и ласа, прашки и тояги, ха сега да видим можем ли ти помогна!
— Можете, щом сами сте избрали да дойдете и сте ми приятели и братовчеди, побратими и съвладетели.
Ветра дойде при мене с копието си:
— Перко, толкова щастлив — откак намерихме децата си не съм те виждала!
Разставихме постове, нагласихме стража.
— Ходили сме до Града. Чухме за тебе, радвахме ти се, но се надявахме да се върнеш у дома. Какво ще правиш сега? Ние сме с тебе.
— Ето ме почти у дома, но едно дете ми се загуби, друго е на война… — не мога още, хем почти съм си с един крак вкъщи…
Мъглата се раздигаше, видя се, че войските не са губили време: бяха заели позиция. А откъм десния фланг на Димна и левия на Гореслав стояха боговете ни. Взирах се да видя Баган, но къде ти.
Гореслав беше успял да притисне Димна към хълмовете, войската ѝ не стоеше добре… Пешите войни почнаха да блъскат с копия и мечове по щитовете си. Звукът се процеждаше глухо във влагата заедно с дъждеца. Бавно тръгнаха войските една срещу друга. Тропаха по щитовете, настройваха се да се мразят, че по-лесно да се изтребват, когато заповядат да се счепкат.
— Ще ида аз при боговете, Перо. Ти се промъкни до Димна и Баган, да са ни живи и здрави… Тук Страшо и Ветра ще пазят, Вишна ще е с децата. Ако трябва — да нападат и да убиват. Такова време е. И Друда с примиряващия нож е с тях. Да приключва, ако дойде ред. Две чеда пазим, три още чакаме да се явят… Сега за това живеем. И за другите две, пък и Търсен да броим, макар че него петима го пазят, ако и щурци-скакалци… Нашите хора също, нищо че шантави малко все… Нека Вишна се качи горе на хълма да гледа. Нека моята Друда следи огъня — ако е пребъден…
— Мисля като тебе, вуйчо. Тайните ще се явят също самички. Тайната знае всичко, но сега си мисля, че ако я знам, нищо няма толкова да се промени. Моите хора са тук. Това ми стига.
— Не искаш ти да си княз, Перо, също както майка ти не ще да е богиня! Искаш да гониш зайци и язовци с другите, да носиш вярна стража долу на далечното оброчище. Там ловиш риба, знам.
— Вуйчо, вече съм свободен, почти у дома, може би татко и мама са наблизо също, ти си тук! Хората са тук! Нека с тях бъда — ако трябва — да влезем в битката! Но ти ще решиш! Ти си най-мъдър!
— Порасна с децата си, Перо! Спокойна е вече любовта ми! За боговете само ме е страх сега…
Великият Радота се обърна, яхна великия си кон Белур и препусна към стана на боговете. Остави ме сам за пръв път! Обичам те, Раджиха Руенита Радота!
— Всички тръгват нанякъде — застана Ветра до мен. — За пръв път се делим.
— Не, заедно сме, като Меда и Сердан през бурята…
— Перо, наистина ли да сме спокойни за Търсен!
— Черна паричка все е у ръчичка! Не се страхувай! И ония четиримата шашави разбойници са край него! Надявам се да го видя скоро при Димна и Баган.
— Ох, дано… — хванах я за ръка.
— Страшо, ти, братко, оставаш тук и затова съм спокоен! Знам, такъв бент като тебе никой речен въртоп не може да продъни!
Страшо се засмя, както държеше Вишна за ръка, прегърна и мен с другата. Тъй четиримата постояхме хванати и приличахме на таен знак за подпора, та Вишна нарече:
— Така и небето да подпрем, да го удържим!
— Татко! Ами ние? — скокнаха пред мен Тревна и Меда.
— Ей, гледайте сега и вие да изчезнете нанякъде!
— Няма, тате — аз тук ще вардя Серданчо, а Тревна — Орданчо! С вуйна Друда ще го разпроклетисаме, нали, Тревно!
Красавицата само тъжно се усмихна и ме прегърна. И Меда се притисна. Както винаги, миришеха на хляб, тъкмо изваден от пещта и на цветя. Стана ми хубаво. Гордеех се с децата си, надявах се онова в утробата на Ветра да е като тях… Повървяхме така прегърнати през рамене малко, искаше ми се всички да видят какви дъщери имам. Така прегърнати, приличахме тримата на един от магическите знаци.
Викнах моите хора, тупнах кривака о земята и се превърнахме заедно с конете на глутница вълци. Полетяхме по стръмнината на хълма, да избегнем колкото можем войската на Гореслав. Няколко пъти трябваше да завия по вълчи, за да предупредя моите хора. Спечелихме по някоя и друга стрела, но никой не пострада. Толкова беше. Кому до нас, честните вълци сега, като напред имаше битки, слава, смърт и плячка!