Разредиха се дърветата, ето, затичахме покрай десния край на войнството на Гореслав… Как леко се тича, когато си вълк! Нататък мярнах дори царската шатра — както всеки може да се сети — цялата в бисер, злато и отрязани вражески глави… Не виждах ясно, но изтръпнах… Промъкнах се колкото можеше по-близо… Нямаше го там… Един тъкмо надяваше с размах нова глава на кол, чухме мокър жвакащ звук, главата унесено загледа през нас с мъртви криви очи.
Не, пак не беше той… Исках да се втурна да прегриза гърлото на Гореслав по вълчи, но не бива, не бива, не бива…
И хайде нататък, летеше глутницата ни, ето вече първите постове долу, под нас, на другата войска, зъзнат в овчите кожухчета, взират се нататък…
Хайде още по-близо. Къде е на Димна шатрата? Багане, къде си? Търсене, тук ли си?
Глава 3
Първият ден — Радота
Тук първо срещаш сенките на старите богове… После, минеш ли покрай тяхното трепкащо мълчание, стигаш до другите, нашите, свойските богове. Ето го татко Перун с чорлавата къдрава глава. Гледа тежко, мътно, да убива ли е готов? Да наказва ли? Или все едно? Нататък Влас, с кривата усмивка, замислен и той. Защо държи пъдпъдъчи яйца в ръцете си — и небесата не знаят сигурно. И другите са там… До Влас е Мокра. Здраво държи човешките и божи съдбини и всички го знаят. Струва ми се щастлива. Има си го до себе си, пък, личи си, Влас се гордее с нея. Разбира се, и да го разкъсаш, няма да си признае… Даждбог е тук… Нататък кове Сварога…
Войската им от дългокоси стегнати влъхви и вълшебници. Стоят неподвижни, взират се надалеч, не се извръщат към мен, замислени за неведоми нам съдби. Мълчаливи, неумолими, думите и заклинанията им стигат до последните предели на словото. И нататък вече и те като змейовете и таласъмите опират до мълчанието. Може би там, на предела, някой ден ще се срещнат за истинската си битка със злите сенки… Бих искал и аз да участвам в нея, ако ме назоват достоен…
Застанах пред Перун. Той ме погледна мрачно.
— Дето не те садят, там поникваш!
— Не може ли да видя теб и кака Дуда?
— Може да избереш какво искаш по-точно!
— Не съм те лъгал никога, Перуне!
— Та инак отдавна да съм те изгорил със светкавици… Стой настрана! Дето само ти си ходил, оттам и всичкото зло дойде и иде! Ти ли го преведе през бързеите отсам?
— Не. Аз съм верен и свободен! Никой враг не съм повикал и никой не ме е последвал!
Тези думи ли са ми награда, дето се грижа за сина ти?
— Тези — каза мрачно Перун и в ръцете му почнаха да припламват светкавици. — Чакай настрани, не се ври в ръцете ми, че ме сърбят!
— Сестро и ти ли така казваш? — Додона ме изгледа продължително, просълзи се, отвърна се.
Разбрах. Не трябвах.
Обърнах се, тръгнах си. Не ме искаха, пречех им, идвах им в повече, бях им неприятен. Боговете си имаха план без мен. С какво им пречех — не знам! Бил съм тук, отвъд Крайсвят, бил съм с Агна, може аз да съм довлякъл в нашия свят злото като краста. Но знам, че не съм. То се е приплъзнало по друг начин. Козьо и Тельо криво-ляво това разказваха… Може би това знаеха боговете, може би това предполагаха… Когато съм наоколо, хората не обичат да лъжат. Не знам за боговете… Мислех и за Ордан… Дали и него тук не са отвлекли, пък после пуснали да сее семената на злото? С това ли беше проклетисван? Щях да разбера — в битката, освен победа се явява и истината, всичко разбираш, изведнъж, чак ти гърми в ушите.
Повъртях се, пък смигнах на Даждбог.
Друго, ако не, заради сватовството ме превърна в грамаден орел, плеснах с крила, литнах право нагоре, в сините небеса, плувнах волно напред, дигнах се още, чак до чертозите на небесните хора, че да се насладя на летежа.
Ей, хора, дали сме някога знаели да летим, дали не сме се сетили да го искаме, дали сме можели, пък са ни забранили… Не знам. Летял ли си — разбрал си, че затова някога сме били създадени, в това ни е смисълът… Но на малцина е дадено. Казваме всичко с мечове, магии, музика, слова, молитви, жертви, приношения — а ти само литни, макар за малко, за да разбереш, че полетът ти изразява наведнъж всичко, сърцето ти се успокоява, животът ти се плъзва по посоката си и всички, които обичаш, са до тебе.
Ето равнината долу като на длан. Виждах и надалеч, оттатък устието по реката, чак до родното езеро, но гората скриваше скъпите родни долини, сънуваните местности… Долу под мен двете войски бавно се приближаваха една към друга. Дочувах приглушено тътена от ударите по щитовете, подигравателните крясъци и обиди, разменяни от войниците. Тук-там се биеха вече, старшите командири насъскваха останалите и даваха пример, като се нахвърляха върху близки противници. Така лъвовете нападат отделилото се животно. Обикновената бъркотия в началото на боя, докато войските се приближават една към друга, но още само се отъркват и престъргват. Това е моментът, когато хората, които не се мразят — се смразяват и са готови да се требят. Колкото и да прегракват десетници и стотници, редът съвсем накрая никога не може да се спази. Тук и там с тъжен изненадан вик вече умира някой. Хем с амулет скъп бил, хем само началото е и той за по-нататък мислел какво ще бъде, но на, тъкмо сега го корми ухилената Мора. Ето нататък и конниците почнаха да препускат една срещу друга с подигравателни крясъци и насочени напред копия и пики. Едните си подхвърляха някакво отсечено ухо с хилене и кривене… Противниците не могат да се уважават, задевките и писъците приглушават страха от смъртта. „Ей, шуре, я кривни насам, това шкембе откога съм си заплюл да го пробия…“ Така си подмятат роднини и братя от двете страни. Пък съм си мислил колко ли са се избили, без да знаят, че са от една кръв. И аз съм го изпитвал, да видиш ти… Но след като наминах през нашите богове, сега цялата тази олелия и бъркотия ми се струваше жалка и безсмислена. Светът ни издребняваше.