Колкото повече се вдигаше мъглата, толкова по-ясно се виждаха двете извити като дъги войски, които полека се счепкваха една с друга.
Носех се над тях, прилични на два червея, преплетени от омраза или от любов; с острото орлово око забелязвах на много места безгрижните ухилени лица на плътениците. За тях това беше гуляй и навярно им беше все едно дали прегризват вратове на „нашите“ или на „ония“. Кръвта е с еднакъв вкус, знаят го това.
И вече беше непреодолимо. Неудържимо. Натрупаната ярост и жажда накрая никакви команди не можеха нито да спрат, нито да подкладат. Устните пресъхват, крясъкът е продран, двата червея се сплетоха-преплетоха. Започваше истинската битка. Новобранците се юрваха напред с разтреперани устни, старите поизоставаха малко, защото знаеха, че им трябва място да се развъртят и да огледат врага. Може да е такъв, дето по-иде да го пропуснеш още назад и там вече твоите хора да го нагънат, но запазят жив. Знатните плащат откупи по-нататък. Два-три зъба може да ти изкъртят, но жив оставаш, да видиш ти, златото и тук добре воюва… Майсторлък се иска доста, разбира се.
Но се биеха, общите победни и предсмъртни крясъци се сливаха в едно и се чуваха като цвърчене и чуруликане, да видиш ти. Колко ли? — нищо не стига до небесата не приглушено, озверяло и отчаяно. Пристига като далечен ромон от битката и дали не се лъжат боговете ни, че това е нещо спокойно и хубаво? Само Перун е бил на истинска война. Другите са били назад в тила, по-нужни там, като Сварога с чуковете и наковалните си… Дълго време се млатиха без надмощие, докато накрая една хилядна на Гореслав се вряза в строя на Димна кажи го откъм тила. Като трепне един, трепват всички: строят се люшна назад, а назад бяха хълмовете и храсталаците, спъваш се, дереш се из трънаците, идва ти на ум: „Край! Край!“. Става ти страшно, ставаш слаб. И ей ти Мора се хили пред тебе, от три човешки боя усещаш вонята ѝ на гноясала рана, крачи патраво към теб…
Радостни дни и часове са това за Мора Смъртовита.
Погледнато отгоре, ясно виждах как Гореслав притиска лошо Димна към хълмовете, стеснява и обездвижва войските ѝ, но те пък се сражаваха смело и ловко и не се предаваха, не можеше да ги огънат до край. Защо така? Ами така. Просто се случва. Правдата може и да беше на страната на Димна, но тя губеше. Трудно беше да ги победят, но и това щеше да стане в края на деня…
Глава 4
Първият ден — Перо
Да знаете, харесваше ми да тичам и вия като вълк. Чувствах се свободен, огласях радостта си, че съм с приятели и близки роднини. Кукуряк, лютиче, мак! И на тях им беше хубаво! Промъквахме се нататък с надежда да мернем Димна и още повече — Баган, но кой знай къде ги бяха скрили, добре ги пазеха.
И изведнъж ги видях и двамата. Ей ги — на два-три човешки боя! Като баща изпитах радост, остра като стрела, като влюбване, като ужилване!
Двамата вървяха право към мен, скрит в храстите — красиви като богове, със затворени спокойни лица, с преметнати през лъвски кожи лъкове, с островърхи хермелинови капи. На раменете им ловни соколи.
Моят Баган, моя гордост и радост, такъв гъвкав беше станал, овладяно властен, беше станал той — царствен! А около него като пролетния мирис на теменужки и момини сълзи се носеше пеперудената любов на нежната Димна, иначе толкова целеустремена и метална! Всъщност и тя се стремеше с все сили към някакъв свой тих залив, както ние към дъбравата си… Тя нарядко се обръщаше към него, но го поглеждаше с такава любов, че само дето не го разтапяше в нея! А той! Той също я поглеждаше, но със свенлива гордост. Богове! Радваше ѝ се той сдържано, обръщаше радостта си от нея навътре в себе си, както му беше привичка. Още като дете е виждал той странната си съдба и е раснал тъй, че да я заслужи, да е достоен за нея. Затова някога обичаше да се вглежда надълбоко в себе си… Любовта на Димна, като се обърнеше и го погледнеше, ги очертаваше сякаш с искри от търкулната разжарена цепеница… Двама разискрени, така видях този мой син и цар и тази моя снаха и царица.