Чудно беше да се гледа как изведнъж скокваха нагоре със скакалеца и щурците, кацваха нататък, избягвайки опасността. Потъваха в отвъдното за миг, появяваха се, където не ги чакаха, косяха пак с мечовете…
Тези грамадни насекоми плашеха всички.
Загубих двама от моите хора, братовчеди, със стрели ги пронизаха лошо… Козьо и Тельо, ако те и улави малко, но много хора от битката извлякоха, рани измиха, с вода поиха… Без хвалби не минаваха:
— Те ме пратиха отзад малко да поизстина, понеже отпред ги косях както коса трева! То за другите не оставаше!
— Аз ги млатех с тъпото на брадвата — щом ги цапнех, то им излизаха цицини, ще кажеш — втора глава!
Тъй помогнахме. То малко се иска, за да се обърне битката. Тя е все на везни… Димна и Баган вече можаха да поведат хората си да нападнат така, че да пробият в простора на равнината, да се престроят, да се сражават от по-изгодно място, че и да настъпват.
Скоро видях Баган и Димна в боя.
Да, беше пораснал Баган. Ако се гледаха като влюбени, приличаха на две невинни деца, но тук, в боя, двамата, рамо до рамо, на пръв поглед изглеждаха обезумели… Бяха тези мои деца обзети от неистово желание да победят и да възтържествува тяхната правда… Оръжията, силата не можеха да спрат напора на яростта им. Димна видимо беше заразила Баган с правдата си и двамата се вдъхновяваха от нея. Истината ги тласкаше напред, носеха се срещу врага, той се разбягваше в ужас и страх. Навярно им изглеждаше, че ще трябва да се бият с връхлитаща вълна. Баган и Димна просто напредваха и сякаш само с присъствието си и с волята си подчиняваха хода на битката. Дали губеха или, както сега, напредваха и изтласкваха, те двамата бяха съвършени и спяти като ловуващи леопарди. Красиви са моите деца, макар че го осъзнавах в миг на яростна злоба и порив за унищожение! Е, не ми стига, че ние сме за правото, вярното, необходимото. После щях да чуя и да мисля.
Имаше миг, когато ние, всичките от нашата дъбрава, бяхме заедно и напредвахме през смъртта към ужаса на победата, когато унищоженото зло за втори път те дебне да се поотпуснеш, че да те залее с натрупано разочарование, отчаяние, всички питания без отговор, които си имал. Аз си мисля, че такива питания някога са засмукали от мъката самите ни богове, а после вече са им дали живот, като са ги дарили с доброта, милосърдие и памет.
Цветето ми, перуниката, прякорът ми, Перо Перуниката, някак изразява всичко това и ще дойде ден, когато ще разпитам Влас за себе си и тези мои мисли. А може пък Сварога да ми изкове в небесната си ковачница ново сечиво — да пронизвам мъката в сърцето и да се отпускам в радостта от лова, земеделието, овчарлъка, бащинството, градежа на къщи, кули и кораби. Добре че се уверихме в правотата на Димна, инак унищожението, което предизвиквахме, щеше да ни залее… Правдата е вожд, по-велик и от Радота.
Но ето ти го сам Гореслав насреща, в златни доспехи, наярен и безпощаден, тича със седем великана към мен да ме смачка и скълца с меча си! Затичах се и аз, сбихме се люто, но отзад изкрещя Димна да ѝ го оставя.
Пристъпи Димна като горда тигрица, която защитава малките си. Мечовете им кънтяха, звъняха, стържеха. Напредваше Димна и притискаше Гореслав, а той, с презиращо лице се отбраняваше и внезапно нападаше с малки подли движения и промушващи удари. Не беше останал само красив свирец и пастир той, не, беше се учил да предизвиква с омраза, презрение, подлост. Така си беше зачертавал миналото, което Димна цял живот му беше припомняла.
Беше ѝ трудно на Димна, но успя тя да изтощи Гореслав, падна той на едно коляно, свирна на пазителите си. Веднага дотърчаха! Баган ги спря всичките! Би се наведнъж със седем души, бях готов да се втурна също, но се оказа, че няма нужда. Докато Димна притискаше Гореслав към дънера на грамаден дъб зад него, то Баган изкла тези груби диваци, които изпитваха удоволствие от убиването и мъченията, прати ги да разговарят с жертвите им.
Гореслав, останал сам, паднал на коляно, потръпна и без да моли за прошка-милост, се разбра, че прегазва гордост и царственост и стиска в шепа живота си да го пренесе на другия, хлъзгавия бряг.
Глава 6
Битката — ден втори. Перо
Змей от дълбините, змей от недрата
Провиждахме надмощие и победа вече… Тогава чухме странен шум. Озъртахме се, без да можем да разберем от какво е. Мен ми се счуваше, че пращят откършвани клони. Идеше пращенето откъм равнината, където още се биеха войските, но по-близо до нас. Засили се този шум, започнахме да чуваме грохот от търкалящи се камъни, накрая Вишна ни посочи далечния край на равнината: