— Гледайте там!
Взряхме се, видяхме как цял хълм се повдига, рукват сипеи, корени на дървета се сцепват, чупят се, дърветата падат, камъни помръдват и се блъскат…
Какво беше пък това? Скоро разбрахме…
Там бавно си проправяше път и пробиваше изпод земята главата на едноглав змей. Огромна змия, на дебелина три-четири човешки боя, се изтегляше от пръстта, по тялото ѝ налепени: пръст, корени, листа, но бляскаха жълто-червените люспи и тя сякаш нямаше край…
Дали имаше триста или четиристотин човешки боя?
Змията пореше земята пред себе си като лодка и се носеше към нас.
Полека долу битката замря… Ние се вцепенихме също. Всички гледахме безпомощно това огромно нелепо чудовище, което вдигна на възбог свирепата си съскаща глава и се плъзна напред с къдрави змийски движения. Заораваше в земята, поваляше дървета, мачкаше хора и обози, пълзеше по фронта на двете войскови линии. Конници и пешаци се втурнаха кой накъдето види. Враг и свой се смесиха, но сега не да се бият, а да се спасяват както могат.
Не беше никой виждал такова чудовище, а навярно и притихналите богове оттатък не знаеха, че може да има такова. То беше истинска сумрачна рожба на влажните и огнени земни недра.
И нов шум чухме! Като размахваш бързо тънка върбова пръчка, такъв шум чуваш… Още едно чудовище, триглав змей, оня дето видяхме като зародиш в утроба от морска капка! То летеше право към земния змей и кацна срещу него с гръб към стана на боговете. Вдигна глави и победно изхлу от пастите си пламъци до сто човешки боя…
Нямаше човек или вълшебно същество по Крайщника, което да не изпита отчаяние и ужас: как да се спасиш, щом ще гинат свят и небеса? Сякаш всички познати ни стихии се бяха съединили в тези виещи се същества, готови да унищожат всичко наоколо така стръвно, че зло и добро изсветляха и се обезсмислиха и на човек му идеше да се совне оттатък в отвъдния свят, където в мълчание да оплаква съдбата си.
С Радота и Ветра се заспускахме по хълма, после препуснахме право срещу чудовищата.
Човек разбира, че е дошло най-важното в живота му по неочакваното, смълчано, сериозно уважение на най-близките. Любимите ми хора се подредиха в стегнат боен ред зад мен. Соколите Вишна и Страшо стъпиха на раменете ми. Строя завършваха Търсен, Найда, Меда и Тревна. Един щурец беше без ездач. Уж скакалци и щурци, но не изоставаха, напротив, сдържаше ги Търсен да не скокват до върхарите на дърветата…
Покрай нас тичаха насреща ужасени хора, доскорошни смели воини, готови да умрат в битката, да бъдат мушкани и клани, да се търкалят насечени по земята и да вият от болка — но дори и в смъртта има порядък и смисъл, който, изгуби ли се, лишава и живота ти от смисъл и е страшно и непоносимо да разбереш, че приживе си бил сянка и понесено есенно листо. Тези отвъдни чудовища, процедили се през земните и морски недра, зачертаваха всичко със знака на нищото.
Като другите изпитвах ужас, че всичко си е отишло, че са се свършили изпитанията, борбата и животът, че мен ме няма, че няма цел и че вечното винаги се размива като буреносен морски хоризонт.
Препусках напред и не мислех за смърт или спасение, за подвиг или за изкупление… Исках да се бия. Тези нямаха място тук, трябваше да си се приберат отвъд или да умрат. Не можех да си представя света ни завзет за заден двор на злото.
Наближихме. Мястото беше почти опустяло и само някой и друг запилял се из шубраците воин се щураше и се отразяваше многократно в огледалните змейски люспи.
Двете змии се движеха с бавната удовлетвореност на съвършената сила. Те излъчваха непобедимост. Те вече живееха в света ни, бяха го приобщили към бляскавата злоба на победилото нищо.
Но имах свободата да насоча меч и кривак и да използвам силата си против тях. Препуснах към змията, спътниците ми се обърнаха към триглавия змей. Докато извие главата си, успях да я ръгна с меча и с движение на кривака да се появя от другата ѝ страна. Вдигнах пак меча, но двата сокола, Вишна и Страшо, ме изпревариха, вдигнаха се от рамото ми и се стрелнаха към грамадното око. Змията се сви и изпъна по цялата си дължина, насмете камънаците от половината равнина в единия ѝ край, после пак се сви на кълбо и докато се гърчеше от болка и яд, можах да видя наблизо как Радота сече главата на змея, Ветра отблизо ръга с копието на Сварога шията на другата глава. Светкавично сменя копието с лъка и праща стрела тъкмо в зиналата паст на другата глава. Задавяше се и не можеше да хвърля огън. Друда втъкваше костения мамутски нож между люспите, без да чака прошката на смъртта и го развърташе, докато не бликнеше врящата змейска синя кръв. Той врътваше тяло към нея, тя ловко отскачаше, Търсен и Найда го нападаха като оси от другата страна… Бяха усетили те, че той е безмерно силен, но бавен, неповратлив… Използваха това и дори за малко препускаха по люспестата му гърбина, преди да отскочат пъргаво нагоре. Морският змей имаше и глас, ревът му превиваше върхарите на дърветата, по рева се чувстваше, че не успяваше отведнъж да се отърве и отърси от нахалните ни ужилвания и боцвания, напротив, повече ставаха, ставаха още по-настойчиви, смели и болезнени. Моят пък змей нападаше с мълчалива закана, рязко се изхвърляше като всички змии, и само когато вдигнеше олюляна глава да огледа накъде да удари, от разчекнатата му паст идеше съсък и хлипащо преглъщане.