И Перо с катерицата наближиха. Детето ме замери с жълъд, прегърна крака ми, засмя се, като че ли отсега знаеше какви ще ги вършим след време…
Тъй.
Перо, и той се смееше!
Дуда не спираше да се смее!
Още надойдоха, всички се смееха, та превиваха!
Че и улавите Козьо и Тельо, и те дори, минаваха със стадата, и те на смях го удариха!
Настана смях до бога, сам Перун отвърна със смях!
Влас и той се смееше изпод земята и я разлюля!
Целият свят се смееше, отгоре до долу, чак коремът го заболя, всички бяха доволни, че изби лековита гореща вода, а на мене защо ми се смееха — така и не разбрах!
Този път Друда не се смя, гледаше ме с тия очи.
Стигаше ми.
После пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми пролази буболече…
Спинкайте, дечица, вече…
Глава 6.
Търкулната питка: от свят се не бяга
Върнах се, облякох се, взех си меча, кривака, някой ме докосна по крака. Гледам: катерицата, приятелката на Перо. Тупна с краче, превърна се в бог Влас.
Вдигнах меча, Влас за миг се стопи, проясни се на друго място, после пак до мен застана. Това и аз се учех да го правя…
— Чакай, Радота, искам да те поздравя!
— Какво правиш близо до Перо!
— Играя с него, Радота. Харесва му, не видя ли…
— Знам, че търсиш да обидиш баща му, това знам, както и всички го знаем! Ама не можеш. На детето ли искаш сила да покажеш?
— Толкова просто ли ти се вижда, Радота? Хайде да поговорим.
— Какво да говорим! — възкликнах аз, но бях любопитен. Исках да знам повече, щом ще трябва да защитавам Перо. Нявга ме водеше Влас на лов, говорехме надълго, учеше ме. Наоколо клечаха вълци, слушаха и те, бухали и сови накацваха по клоните, мигаха… Той ми подари първото стадо биволи по-късно, като възмъжах. Друда тачеше дълбоко. „За много неща си годна!“ — подари ѝ старинния нож от кост на мамут за тъжните дела след смъртоносен удар с меч или копие. Посмъртният нож.
Седнахме под големия дъб двамата. Влас заговори:
— Не е просто, Радота. Виж небето. То е толкова далече от тебе, колкото е далече и от звездите — но все пак ти си понякога небе. — Засмях се. — Не се смей, Радота, ти си мен, Влас, Злобния, Смъртобиеца, аз съм тебе, Радота Добросърдеца. Всичко общо и далечно може да е едно, да е тук, да е ти… А ти — да си всичко останало…
— Говори ми още, Власе, слушам. Защо ти се иска да биеш със смърт? Защо съперничиш на Перун и едновременно властваш с него без спор и упрек? Дойде ли ред да се убива, вие заедно решавате дали да разрешите…
— Ще ти кажа. Но първо помисли, че нашият живот е търкулната питка. Чупваш си парче питка, докато го изядеш, тя се търкулнала още, посягаш към ново място вече…
— Това го разбирам. Ако си държал здраво лятото, то може да те застигне есента…
— Да. Добре усещаш, така е горе-долу. Подобно казваха, търкулнеш ли коврига2, все някога те стига…
Ако срещнеш някого в горната коричка на питката, после го срещаш в долната… Трябва смело да разпознаваш и предугаждаш — като в пити-тали-буфта-рафта3… — Всички я бяхме играли като деца. — Ще бягаш, от каквото си разбрал, ще ядеш онова, което не си разпознал! Не виждаш какво те очаква, но знаеш какво може да е. Буфта, буфта, буфта! — Засмяхме се.
Пред нас се ширнаха други полета, непознати… До края на кръгозора по безкрайната шир бродеха хиляди и хиляди животни, биволи, барсове, конски хергелета, якове, мечки, вълци, турове, елени, мамути, мамонти…
— Виж ги, Радота. Те всички сега са в долната част на питката — и ме погледна страшно до дъно с черните си очи. — При мен! Не бия със смърт, те идват при мен. Както и при Мора… Хора и животни застигат мечти, сънища и отъпкани вече пътеки и места за живеене.
Млъкнахме за дълго.
Гледах спокойния ход на животните.
Някога и аз ще ги застигна.
Някога и аз, заедно с Друда, ще бродя с тях от есента към пролетта.
Разбирате накъде водеше войската си бог Перун, яхнал сур елен, разбирате защо то беше — и още не беше — се случило. Аз го разбрах.
— Говори ми за Перун сега, разбрах те, боже Власе…
— Е, някои дела на боговете остават необяснени за останалите… И никога да не си сигурен, че нещата стават по едно и също време. Целите ни са и тук, и надалеч във вечното винаги, затова сме самотни и тъжни често. Перун е в небесата, аз съм тук долу. Може да се боричкаме като палета, но не можем да живеем поотделно. Отдавна не сме палета, само бихме искали да бъдем и си го припомняме. Но хората това виждат. Другото е в мъгли, снежни преспи, блатни светлинки. Навярно се досещаш, че онези химни и старинни хора, които хората ни пеят, не са тъкмо онова, което искаме да чуем… А и хората разбират от нас само онова, което като предутринна хладна роса е намокрило опинците им…
3
Старинна игра, запазена и до наши дни: един е с гръб, викат му думичките, а всяка има позиция на ръката. Изреждат думите и трябва да познаеш коя са намислили. Ако не познаеш коя дума е намислена — удрят те с това, което тя означава — юмрук, длан, пръст и т.н. — Б.а.