Беше този змей по-силен от мен, а аз бях по-бърз и се тревожех за децата си, затова никой не побеждаваше, никой не се отказваше, никой не отстъпваше… Не можехме да се спрем и сякаш ей тъй щеше да се промени и остане светът: във вечна битка между нас във вечното винаги…
Тогава чух звук от гайда, ей тук, насред бойното поле! Та това бяха Ордан, яхнал свободния щурец и Тревна до него! Ордан надуваше гайда и звукът ѝ накара змея да се сепне. Да, чудно, отстъпи той! Моята Тревна скочи от щуреца и заигра ръченица както си знаеше… Мина тръпка по всички земни и небесни редици. Чу се и смях лек даже, чуха се радостни възгласи и еха! — ръченица заиграхме!
Сега прозрях прокълнатата съдба на Ордан. Тъкмо тези безредни разбъркани чудовища го бяха отвлекли с надеждата да схванат онова, което им е предстояло да обземат и присвоят. Те са го карали да страда, за да изври от сърцето му мъката като музика и са се надявали да унищожават и требят чрез нея. Мислели са, че музиката е непознато им оръжие. Е, научиха какво е… За тях — оръжие! За тях — задушаващ клуп!
Любовта на моята Тревна му беше показала излаза от мълчаливите дебри… да се освободи от проклятието… да запрати сега музиката си право и дълбоко в жизнетворната семка на злото, което не познава реда и не разбира хоровода, с който редим и нагласяме живота си. Бяха изгубили властта си над него и сега ръченицата, музиката насичаха змейския живот, смиваха магиите, строшаваха предопределенията…
Няма меч, няма магически кривак, който така скопосно да катурне злото! Порядъкът е вярната люта отрова за тях. Змеят почна да се коруби, да се топи като свещ!
Кой хоро, кой — ръченица… кой как може. Ей, такива хора не сте видели, хиляди извиха дъги, затропаха щастливо! Отчаяният рев не можеше да заглуши звуците на ръченицата, все по ситна и бърза, толкова, че повечето се отказаха и само моята Тревна ситнеше и играеше още и още по-бързо, така, както листата на трепетликата играят при силен вятър.
И с нейните движения и стъпки, все по-буйни, все по-неудържими, със свирнята на Ордан, все по-волна и всепроникваща, двамата сплескваха дни и дни, години и времена, както в приказките светът се затварял в орехова черупка, която можеш да сложиш на длан, а змеят оставаше без време, разстлан-попилян, смаляваше се, тънеше надолу, вгъваше се в себе си, страхът от него отстъпваше на надеждата, тя пък се превръщаше в радост.
Ех, трябваше ни време да се съберем всички на едно място, близо до тъмния скашкан куп, останал от змея. Не можеше да издържи порядъкът на жилавия ни живот той, не можеше да понесе подредбата на смисъла ни, надеждата, с която редуваме радост и жал…
— Този змей много прост излезе! — Козьо се смееше щастливо — един хоровод го обърна, една ръченица го съсипа тъй зле, че кожа за тъпан не остана от него…
Приближи се Ордан, до него Тревна.
— Татко Козьо, знаеш ли, аз съм твоят син Ордан… Отвлечен бях някога надалеч, но се върнах!
Настъпи тишина пълна по целия Крайщник. Козьо протегна ръка към сина си и се разплака:
— Аз си знаех, че какъвто съм улав, когато най трябва, то думи няма да ми идат на ум, и на сега, на най-важното главата ми — празна!
— Тате, ето Тревна, дъщерята на Перо, тя ме спаси от проклятието и от отвъдното, което ме теглеше!
— Гледайте, аз на моя син една бъзова свирка съм сколасал да направя само и ми го взеха, друго не можах да му дам, а вижте той каква почит има! И каква е красавица жена му!
— Тате, от таз свирка всичко тръгна и чак сега свърши! Беше за лошо, свърши за хубаво!
Козьо се замисли, после лицето му светна:
— Хора, на мене може и да ми се смеете, ама със сина ми трябва да се гордеете!
Тельо му вика:
— Как да му се смеем! Той на лице на тебе мяза, само че е хубав, а на ум е взел от баба Люта, хвала на Перун!
— Ти такъв син не си ни виждал, ни чувал, побратиме! Нямах нищо, а сега изведнъж всичко имам! Ама, ела сега да си оплачем двама младините, че пък да се радваме на дъртините си! — Чичовците се прегърнаха и разридаха като деца.
Тревна опря глава отзад на рамото на Ордан — както и на мен обичаше да се опира — Ордан затвори очи, извади бъзовата свирчица, дето нявга татко Козьо му бил издялкал и като засвири, всички зърнахме мечтите си, припомнихме сънищата си, научихме бъдещето си, всички — от бог до човек — се върнахме в родните си домове, целунахме ръцете на майките и бащите си и те всички бяха живи и обични както в детските ни времена, когато още няма зло, а само ласки и любов.