Глава 7
Битката — последният змей
— Небеса се проясниха, бури се разнесоха, чудовища се смиха и сплуха… А сега не е ли вече време да тръгваме у дома. Ей го де е! Скокваме и сме там! — Радота доволен се усмихваше. — Мисля аз и с боговете да се сдобря. Бог като те нарочи — нещо ако не изскочи…
— Как можаха тебе да нарочат — промърмори Друда…
— Сега ще ме пилиш за Агна, нали?
— Не, Радота, Агна е отдавнашна пролет. Аз се ядосвам, че за нищо те нямат!
— Моята жена и на боговете кусур ще намери!
— Вуйчо Радота, а защо са се държали така с тебе в стана си?
— Мислели са, че тия всичките злини са дошли и идат чрез мене. Мислели са и за тебе, Перо…
— Те са ни пресели всички като брашно за баница…
— Уж са богове и всичко виждат, леля Мокра поне не видя ли?
— Много ядове ги мъчат, много червеи ги гризат, кокалите ги въртят като стари дядовци и баби… Остави ги, Друдо, нека гледаме нашето си. Ветра, както помниш, сам Сварога дойде да я огледа…
— И с мене Мокра приятелка и посестрима стана, макар и истинска…
Вишна се засмя.
— За добрите хора все повторни изпитни има, все не могат да им повярват, че не щат я да крадат, я да правят мръсотии… Татко Радота, да не беше ти, а друг някой, то още щеше да проверяваш коя съм и откъде съм — и моя Страшко още нямаше да съм го намерила…
— А ако не беше Перо, аз още щях да се чудя кой ми идва в съня…
— Ей! Аз пък и сама щях да се оправя с моя Серданчо!
— Аз пък, Найда от небето, Търсенчо си го намерих чак тук долу на земята, но то лесно, защото аз съм му съдбата!
Колко ми беше леко на душата! Всички заедно и пред нас — само пътят у дома…
Димна и Баган ги чакаше царствено възшествие в оня град, но първо искаха да са с нас… Гореслав не беше заслужил да умре, беше заслужил да живее дълго-дълго. Затова го пратиха надалеч из пасищата на младостта му, където русалките толкова били харесвали него и свирнята му. Лъвовете бяха ревали за Димна, а за него — не, а дори и на царете малко любов им трябва. Малко, но ако я имат, са готови на велики дела.
А какво да кажа аз с моите деца! Повече и от цар съм… Само ме беше страх, както всичко се беше наредило, да не се объркаме пак, да не затънем пак в още някоя злоба.
Че то винаги така става, на и сега!
Хайде пак рев и гъргорене! Сепнахме се всички и какво да видим: хей нататък, от разчекнатата мъртва уста на първата подземна змия изпълзява още една — не толкова голяма, но веднага виждаш, че два пъти по-свирепа и безмозъчна — тя иска само да прегризва, да изпива кръв и да убива. Тя даже желания няма, а така живее…
И препуснах пак. Видях след мен Търсен и Найда да пришпорват скакалеца и щуреца си и исках да им кажа да се върнат, да ме оставят сам, но не идеше да ги спирам…
Отблизо това последно чудовище беше още по-гнусно и отвратително. Но нямах много време за мислене. Исках всичко да свърши бързо, веднага! Хвърлих се в боя — този звяр беше много по-пъргав — само на едно мигване с клепач бях пред него и го изпреварвах, а какво ли щеше да е, когато ме надвиеше умората… Но отново, както и преди, разбрах — и чудовището също го разбра с дивия си ум — че може да се бием тук вечно, без да се надделеем и че аз съм готов за това, а то не е! Злото иска наведнъж и веднага всички блага, ей! А когато любовта е наистина много голяма, то можеш да жертваш всичко на куп, на едно! Да знаеш какво губиш, е много повече от това да знаеш какво желаеш да имаш.
Биехме се все по-яростно. Настъпвах. Змията надигна нависоко глава, аз се приближих още, подхлъзнах се, залитнах, змията се пльосна върху мен с жълтия си корем и аз за втори път бях притиснат да бъда смачкан в земята… От далеч чух вика на Търсен: „Сухото корито, тате!“. Да, имаше такъв един пресъхнал ручей до мен, успях да се търкулна в него, докато тялото на змията ме вбиваше в пръстта. Това ме спаси, останах в улея, а змията се точеше над мен в желанието си да ме смаже. Започнах да си вадя ръката с меча; опитах с кривака, но лявата ми ръка не можеше да мръдне, никакъв знак не можех да начертая. Ей тъй щеше да ме джурка гадината. Но вдигнах меч нагоре, а тя внезапно тръгна назад, като се нанизваше и разпаряше о меча ми. Врялата ѝ синя кръв ме попари, изсипващите се вътрешности ме задушаваха, но можах и ръката с кривака да освободя. Преди да го размахам и изскоча от друго място, змията се катурна и сгърчи, аз можах да лумна светкавиците си вътре в нея, да поразя мерзкото ѝ сърце… Изскокнах встрани. Прорезът от меча ми се отвори повече, блъвна още димяща синя кръв, змията метна опашката си на възбог.
Търсен, моят Търсен я беше ужасил и стъписал! Не можеше тя да се движи напред и да ме смаже, плъзна назад и се освободих от хватката ѝ. Моят Търсен ме спаси и помогна да изкормя последния пратеник. Не знаех как, но ето го, малък и смешен на скакалеца си, с късия си безполезен меч, вярната Найда-Смарайда малко по-назад на щуреца… И змията, поразена и от мен, тръпнеше разпрана и прогорена, издигаше нагоре отчаяна глава, ревеше отчаяние, свършек, последна омраза…