— Радота, Радота, Божиха Радота, на такива дялани камъни се крепи светът ни! — Радота ми смигна хитро и изпъна кутре — като ходехме на лов и стискаше лъка, това беше знак „Внимавай да не изплашиш фазана!“.
Баща ми ме дръпна за ръката.
Отстранихме се с него към брега и татко каза:
— Пази всичките, сине, както те те пазиха кой както можа… Идат трудни дни, идат дни на немощ и незнание…
— Какво казваш, тате?
— Ей на, виж! — и посочи към ясния морски кръгозор.
И видях там наредени хора в бяло, високи до небето и облаците, крилати, разперени, в плътна редица, стъпващи по водата и вълните — към нас… Идеха те спокойно и бавно и ако сега само аз ги виждах, то разбрах, че скоро ще ги виждаме всички, без повелята на татко Перун.
— Ето ги, сине, тези крилати великани са само началото, те оглеждат само, а после иде друг и ние всичките трябва да си вървим. — Лицето на татко стана още по-гранитно и угрижено. — А къде отива бог някой, когато трябва да си иде? Не се и питай, сине…
Татко Перун ме прегърна, вгледа се в мен дълбоко и заръча:
— Взехме Радота, сега си ти за всички един. Пази ги, давай им грижа, голяма колкото любовта ти. На любов, сине, си като майка си Додона, от нея си я взел, а от мене си взел свобода и перуники, прави добро с тях, сине!
Грамадните крилати човеци бяха наближили, видях, че имаха благи замислени лица. Докато татко Перун се разтапяше във въздуха, разбрах, че се завъртат времената на света ни и ако не го погълна злото отвъд Крайсвят, то може да го залее непознато добро, дошло кой знае откъде.
Нашите дъбрави трудно се променят, само шубраците стават по-гъсти, а върхарите се източват по-високо. В гостоприемните ни места заживяхме щастливо до времето, когато ще ни потърсят нови изпитни. Водех биволиците на Мокра към далечния край на езерото, те се поклащаха бавно като доволни съдбини, сподиряха ме я Търсен, я Вишна, която понякога тъгуваше за времето, когато е била самотна пастирка. Със Страшо ловувахме и ловяхме риба, с Ветра обучавахме децата на лов и бой. Засичахме се из ливадите с Козьо и Тельо, да се поднесем с по някоя смехория. Черните им жени ги бяха нагласили с нови дрехи. Красотата на Тревна разцъфна толкова, когато се взе с Ордан, че песни за нея извадиха-запяха из нашите места и надалеч. Меда току изчезваше, последвала в мъката и любовта си Сердан из далечните моря. Димна и Баган взеха Търсен и Найда при себе си в града. Там Търсен тъй съдеше и въздаваше, че разплакваше и най-коравите разбойници и угнетители. Радостно го обичаше жълтата Найда, не даваше косъм от главата му да падне, все си го гледаше тайно и му се любуваше, малка, но благосклонна съдба…
Ветра ми роди Вречен — снажен хубавец, силен и сериозен като дядо си. От дете вдигаше като изпитан воин копието на майка си… Вишна и Страшо родиха Смутен, прорицател още от дете. Пророчествата му тревожеха, оставяха възелче в душата. Радота и Друда си родиха усмихнатата Бреза, свежа като пролетно цвете.
Вино не мерено са тия наши деца! Ето ги тримата пред мен на поляната: усмихват ми се отдалече, махат ми с ръка. Не ме забравят, обичат ме, но си имат свой живот, свое време и свое място в нашия свят.
Имат си своя посока тримата — Бреза, Смутен, Вречен. Пуснали сме тези три стрели, а те сега имат свой летеж.
Ето, запрашиха напред заедно, прегърнати през раменете. Пееха си нещо.
Така, преплели ръце през раменете си, ми приличаха на обърнат надолу с главата таен белег за „планина“ — като че ли трите ѝ върха се забиваха в долния свят и промушваха там всяко зло, опитало се да избие като троскот по благословената ни земя.
Следи от следи
Малко е останало от знанието за старите ни богове, от преди християнството — славянски, български, тракийски. Или други…
Какво се е знаело-помнело-вярвало-предавало преди 200 години, ако би могъл човек да се разходи из чаршиите на градовете и поговори с дедите ни? А преди 700 години? Преди 1000, преди 10000 години? Още назад?
Следи от следи са останали.
В песните ни, в езика ни, във фолклора ни, в поговорките, гатанките, пословиците, обичаите. Ще ги намерим в наименования на планини, реки, местности, в имена, в думи. Има ги в нашето поведение. В гените ни. В общуването ни. Дори в нашата самота, мълчание, сънуване и опомване може внезапно да изври или да се просмуче-просълзи онова общо… Наистина като от просъница, замислим ли се, извира в нас и може да бъде сверявано с „общото“ на другите.
Има ги къде ли не.