Нашият свят е това. Нашият свят е този. Нагоре и надолу ей това дърво, ей тези дървета — ни държат вързани стегнато към себе си. Чу ме. От свят се не бяга.
Не ми беше лесно, но и това го разбрах.
От свят се не бяга. Влас и друг път беше го казвал, но сега го усетих дълбоко, като порязване с остър нож, до кост…
— Ела да ти изберем кон като за княз, юначе Радота — усмихна се Влас. — Трябва да е кон велик, кон над конете! То пък все ли ще си юнак и чародей, Раджиха… — Влас рядко се усмихваше човешки, все ледено и презрително, но сега му беше приятно. Но и пак тайна скриваше. При него всичко многоцветно се мяркаше, блясваше, стопяваше се, както ако въртиш планински кристал на слънце. Или като скреж те смръзваше чак в костите… Сега какво искаше да каже? От Раджиха по-нагоре къде?
Отидох. Какво хергеле! Всеки кон на света имаше тук при Влас приплод. Перко беше с мен, хукна по конете. Не се страхуваше това дете, чак понякога ми ставаше страшно!
— Вуйчо, виж ги, еха!
— Кой е за вуйчо ти? Можеш ли да му избереш? — Конете се пръснаха надалече по полето, Перко ги последва, изчезна в един валог.
— Остави го, нека ти търси, може да намери коня ти.
— А какъв ми трябва? Кажи, ти виждаш нататък… Устремен си подир питката…
Влас се засмя.
— Ти не знаеш ясно още какво искаш — но конят е търпеливо животно, ще те изчака, ще те открие конят ти… Корените и върхарите трябва да са заедно… Понякога конят по-рано от ездача си знае целите му…
Перко галопираше към нас, яхнал чисто бял жребец-красавец. — Вуйчо! Ето този?
— Какво ще кажеш, Раджиха Радота? — Яхнах коня, той не трепна, не запреде с уши, дигна крак, изпръхтя, тропна… За ездача няма по-важно да намери коня си, понякога го търси цял живот, и за коня е толкова важно да си намери ездача, иначе боледува и умира.
Така се срещнахме двамата с този кон. Усетих, че се казва колкото Белур, толкова Радота, а аз Радота, колкото и Белур.
— Конят ти вярва, Раджиха. Виж ти дали му вярваш!
Може ли да не се вярва на такъв кон! Та той сякаш яздеше един ден и един сезон напред!
С Перо пред себе си на Белур поехме към дома. Перо се радваше, че ми е избрал хубав кон.
— И аз ще имам кон, ще ми даде и на мене Влас!
— Ще имаш.
— Ти вярваш ли на твоя, както ти каза Влас?
— Вярвам му. Яздя Белур още преди да изчезнат мамутите, Перо…
— Кога са изчезнали? — чудеше се Перо.
— Ами дойде им редът — изчезнаха, слязоха при Влас. Така е, Перо — дълго се намира, бавно се разбира. Това от мене запомни. Нататък ще ти каже Влас. Ние сме тук и другаде, Перко, племенниче…
Оставих Перо у сестра ми, прибрах се вкъщи, погрижих се за коня, измих се, влязох у дома. Друда Билковита ме чакаше на сложената маса, гледаше ме с ония очи.
Ядох, пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми пролази буболече…
Глава 7
Песен
През нощта Белур изпръхтя, излязох да го нагледам. Лунна нощ, виждаше се като на длан — до нашия с Друда извор и до гората. Необикновено светеха тревите, вятърът ги караше да се кланят на вълни, Луната ги осветяваше отвътре, всяка тревичка светеше с истинската си същност, с тайната си мечта, с непознатата си добродетел. Нощем Друда излизаше и сядаше всред тревите, осветени от Луната, гледаше ги, вслушваше се в гласа им, откриваше лековитите — коя за разделяне, коя за събиране, коя за цяр. Запомняше отровните…
Белур изпръхтя пак. Чудех се какво става, помислих си първо с Перо да не би нещо… Но наоколо тихо. Чувах само петте щуреца от нашето оброчище. Те се надпреварваха да пеят — песента им беше вечна. Но изведнъж някакво различно звучене се намеси, открадна мелодията, разбърка я със звездите и водите на езерото, вдигна я нагоре и аз застинах от учудване, щастие, сполетяла ме надежда, ведра тъга. Усетих, че зад мене стои Друда, слушаше унесено…
— Знам кой е това, Раджиха. Това е Пеещият.
— Кой е той?
— Красавец. Видиш ли го, сънуваш го цял живот, тъгуваш, искаш песните му да звучат завинаги… Появява се рядко. Никой не може да ги изпее, никой не може да ги запомни… Казват чародеите, че знае тайна билка и така е станал Пеещ.
— Знамение ли е сега, че е дошъл?
— Не, както не е знамение, че идва следваща вълна към брега. Винаги си го е имало, но е рядка съдба да го срещнеш. Гледай, дори и Белур го слуша…
Търся неговата билка, но още не съм я намерила. Има някаква тайна у него и в тъгата, която излъчва. Но запее ли, спираш да мислиш.
Чувахме отдалече гласа му. Седнахме омагьосани до възкръсналата каменна чутура, до горещия извор, заслушахме се…