Пеещият пееше за духа, който чува разговорите на тревите и изхабяването на скалите, полета на лястовицата, избуяването на любовта, дарбата да предусетиш и да породиш. Вслушвахме се, опиянявахме се като след глътки вино, забравяхме веднага чутото, страстно очаквахме следващите думи и звуци. Сетивата ни бяха станали бавни, смътни, размити — струваше ни се, че виждаме Пеещия недалеч. Да, там беше, в края на гората, приближи, приседна до нас. Налегна ни красота и мъка. Друда се просълзи, аз исках да яхна коня си, да препусна към морето, да гледам бурните вълни, да се сражавам с тях… Ако победната и радостна песен на татко Перун беше теменужена, то песента на Пеещия беше седефена и бисерна — неговата не те пронизваше и възземаше, а те обземаше и влюбваше в безпределността на света, в далечните му поля и слънчеви архипелази, в пристанищата, в снежните планини, в сумрачните гори, в дълбините на океана, в битката на кривака със змията, в затаената любов.
Пеещият ни се усмихна, но сякаш гледаше вътре в нас — или през нас надалече, към местата, за които пееше и ни разказваше с музиката на вдъхновението — за дарбата да провиждаш и да предчувстваш.
— Пазете Перо! — каза той накрая, докосна отново струните си. Изпя ни пътя на Перо. Слушахме опиянени, виждах и себе си край него. Разказът на Пеещия беше смътно недовършен, не можеше да се разбере какво се случва, но можеше да се провидят страстта, поривите, победите, възземанията на духа, страданието, далечината на хоризонта… Провиждах, че го пазя, не мога да го опазя, оплаквам горчиво, а е жив той!
В песента Перо изглеждаше огромен, несломим, нежен — безкраен. Мелодията се слягаше и спотайваше из ливадите, без да помръдне и тревичка. Душата ми се изпълни с тъга, болка, пропасти, зарници от далечно предстоящо лято.
Държах ръката на Друда, докато Пеещият чезнеше, стопен всред узрелите шипки. Какво ли ни чака двамата, ще опазя ли Перо? Така дочакахме есента, седнали край нашето оброчище, до старата ми каменна чутура. Тя топеше ранния сняг по себе си и край себе си…
Това бяха предзнаменованията и предчувствията на онези сезони, които отминаха, на онези, които щяха да се търкулнат към нас, да ги прекосим и изходим.
Глава 8
Кесия, свирка, огниво, лебеди
Бях щастлив с Друда, тя — щастлива с мен. Но сега двамата бяхме нещастни и объркани. Ето ни: аз седя пред нас, дялкам начумерено с ножа. Идва Друда, и тя отнесена и вяла, присяда на прага до мене.
— Какво майсториш? — попита, но не я много интересуваше.
— Пищялка от бъзовина. Може да помниш, хубави ги правя.
— Помня. Два дни вървях след тебе, омагьосана от проклетата ти свирка, като луда! Добре че настъпих трън, съвзех се, избавих се. Голямо дете си, Радота! Друга работа нямаш ли си?
— А кой шие кесии до никое време?
— Шия аз… — може и да помогне някой ден… — Друда се разплаква, аз се смрачавам още повече.
Такива рохки и вкиснати бяхме двамата.
Болката се беше притъпила, мъката ни ядеше като червей, защото ей това стана: ненадейно ято лебеди, посред бял ден се спусна, запляскаха с крила, загракаха и, докато се усетя, отмъкна детенцето ни Страшимир — Страшко. Налетяха като ястреби, грабнаха го. Ето какво се случи. След първия ужас се раздвижихме като сенки, изплакахме мъката си, вършехме ежедневните дела като слепци. Останахме без вътък.
Никой не знаеше защо лебедите отнесоха нашия Страшко, хей така, изведнъж, както вдигаше врява с другите момчетии и се млатеше с дървен меч.
Тогава видях жена, обзета от майчин бяс! Аз страдах, мъката ме пиеше, мятах се, готов да хукна, но Друда! Чак Перун и Влас се смутиха, дъбът ни орони листа и жълъди… от върхарите му се спуснаха надолу тъмни сенки…
— Детето ми! Страшо! Ела си при мен, мама! — и се тръшваше на земята без отговор в ледена тишина. Петте щуреца бяха замлъкнали, водата на извора едвам сълзеше. Оброчището линееше, билките вехнеха, кривакът ми съхнеше, животът ни глъхнеше, умирахме бавно.
Виковете ѝ задушаваха рибите в реките, поваляха дървета в планините, отваряха пропасти.
Нямаше го нашия Страшко. Чаках знак да тръгна, приготвях се. Дялках свирки.
Скоро около луната видях ярък кръг, на върха на меча ми заигра пламъче. Знаците казваха да тръгвам подир полета на лебедите. Да ги открия, намеря, разбера, победя, да си взема детето, да върна разума на побеснялата Друда.
Рано сутринта с Перо яхнахме конете, препуснахме. Друда излезе да ме изпрати, даде ми извезаната кесия, сложих в нея пищялката, огнивото, другите си неща. Друда сложи ръка на гърдите ми. Не каза нищо. Гледаше ме с тия очи. Повече приличаше на вълчица, отколкото на жена.