Децата на Просперо

Джан Сийгъл Децата на Просперо Ключът към дверите

„Потегли към морето много рано, в постелята останах аз сама. Обичана от теб, но невенчана, в сърцето си помолих се незримо: «Дано те върне Бог при мен, любими!» Бушуваше морето с ярост мрачна… В зори вълните с грохот на брега изхвърлиха една строшена мачта… И сграбчи ме скръбта неумолимо… Последно сбогом казах ти, любими! Не за венчило влязох аз в храма — пристъпих в него като в страшен сън. Обляна в сълзи, молех Бога само покой за твоята душа да има… Почивай в мир навеки, мой любими! Нахрани рибите плътта ти мека, сирени надпреварват се: коя ще се сдобие с кост от теб, човека… И само моят вик неудържим ехти и днес: Почивай в мир, любими!“

Благодарности

Бих искала да благодаря на многострадалното си семейство и приятелите за огромната подкрепа, която ми оказаха, докато пишех тази книга, и особено на баща ми, сестра ми и зет ми, Джени и Джулиан Бел, Джейн и Робин Ли, Джудит Бъртс, Рут Макникъл, Клеър Халамс и Доминик Мемечко; на д-р Брайън Хинтън, Джон Уолш и Виктор Оливър за професионалната помощ и съветите, излезли извън пределите на служебните им задължения; и най-вече на агента ми Антъни Харуд, който вярваше в мен и ме подкрепяше — въпреки всичко.

Пролог Сирената

Сирената изплува от морските дълбини и връхлетя право в бурята. Същество без душа, тя не изпитваше страх от заобикалящите я природни стихии. Яхнала гигантските вълни като дете дървеното си конче, тя се спускаше през смях в зловещите непрогледни морски бездни, за да се стрелне устремено към надвисналите мрачни облаци и да се понесе по гребена на вълните с развени от вятъра коси. За миг я освети мълния, която разкри страховит океански демон с ликуващо лице, изпъкнали скули и бадемови очи, изтеглени от двете страни на орлов нос и остра брадичка. Уродлива имитация на човешки лик, сякаш изваяна от езическо божество, успяло да мерне човека за съвсем кратък миг. Бледото като риба тяло, което бурята подмяташе с такава ярост, изглеждаше почти мъжко — с плоски гърди и блестяща, дълга, оловно сребриста люспеста опашка, осеяна с опасни стърчащи шипове. Буреносните облаци над главата й изливаха порой от водна маса, вятърът тътнеше гръмовно в небесното гърло. В плътта на небосвода се вряза бърза серия мощни мълнии, които се изтъркаляха една след друга почти без прекъсване. Тялото на сирената започна да се мята неконтролируемо — тя подскачаше, гмуркаше се, преобръщаше се, загубила ориентация сред извисяващите се планини и потъващите долини на океана. През всичките си безбройни години живот не помнеше да е била свидетел на подобна буря. Обречена на самота, далеч и от хората, и от зверовете, тя бе странстващ дух, за когото водите бяха и майка, и любовник, източник на жизнена енергия и роден дом.

Между побеснелите вълни се отвори пролука, в която за миг й се мярна барка — окаяна и отчаяна, едва закрепена за полите на бурята. Облаците тътнеха все така гръмовно, факлите на бурята озариха изпокъсано платно, което висеше от натрошения скелет на мачтите като парцали раздрана кожа. Корабчето не беше голямо, но изглеждаше стабилно. Последните оцелели от екипажа му се бяха завързали за палубата с парчета платна. Разпенените вълни изстрелваха корпуса му право в небето, преобръщаха го и после го запращаха с носа напред в кипящата водна маса. Но и то, също като сирената, беше в стихията си и всеки път успяваше да се изправи и да продължи битката.

В щурвала, макар и безполезен, се бяха вкопчили яки ръце, но не за да управляват лодката, а за да си осигурят надеждна котва, която да ги пази от алчните течения, готови да изтеглят моряка подире си. Поредната мълния озари здрава мускулеста мъжка ръка. Сирената заобиколи откъм кърмата и стиснала планшира, го видя, студените й пръсти докоснаха плътта на кораба с хладината на най-непрогледните морски дълбини, зелената като водорасли коса запращя, заредена с мощна енергия. Морякът се огледа, сякаш инстинктивно усетил дебнещата го в гръб опасност. Сирената видя подгизналите от солената морска вода къдрици, които се люшкаха около лицето, присвитите очи, едновременно тъмни и блеснали. Мъжът усети нещо, което не можеше да види: образа на страха, призрака на бурята, профучали покрай него светкавично, твърде бързо, за да ги уловят сетивата му, и оставили след себе си само усещане за обезумяло бяло лице и безкрайни като огледало нечовешки очи. При все това миг по-късно, когато чу звука — пронизителен, отчетлив тон, откроил се на фона на боботещия хор на бурята и вълните — той разбра какво е. Прозрението го разтърси до мозъка на костите, косъмчетата по тила му настръхнаха: това бе познание, предавано от незапомнени времена. Остър, пронизителен звук, безмълвен вик, оглушителен вой, надвикал дори бумтежа на вълните. Вятърът го разнесе над лодката, чиято крехка дървена коруба потрепери от силата му, и го запрати далеч в морските дълбини. Другарят му изкрещя, като че ли го питаше нещо, ала той поклати глава и извърна поглед. Без да сваля ръце от щурвала, нежно занарежда окуражителни думи към лодката — неговото храбро момиче, съкровището му, любимата му — макар да знаеше, че всичко е напразно. Зад него зовът на сирената бе изпълнил своето предназначение: началото на лова бе оповестено.