— Като например пиратско съкровище, а? — включи се Ферн, успокоена от ентусиазма му. — Дублони и златни монети.
— Дублон ми звучи като някаква дреха. — Застанал на няколко крачки от идола, Уил се обърна рязко. — Всъщност не бих казал, че ми допада. Защо ли се хили така?
— Честно да ти кажа, хич не ме интересува — отвърна Ферн.
Робин откри кухнята в задната част на къщата. Подът беше застлан с каменни плочи — студени, но чисти — всичко вътре изглеждаше отдавна изоставено. На масата имаше буркан с кафе, пакетчета захар и чай, както и чиния със сандвичи, увита в прозрачно фолио. Приличаха на самотни реликви от посещение на извънземни. В хладилника имаше мляко. По пътя бяха спрели да хапнат в един пъб, но Уил и Робин веднага се нахвърлиха върху сандвичите: синът — лакомо, бащата — по-скоро механично. Ферн се огледа за чайник, за да направи чай.
— Доста потискаща обстановка, а? — попита Робин, без да спира да дъвче.
— Ето ти го Йоркшир — отвърна дъщеря му.
Къщата беше триетажна, с осем спални, но само една баня, плюс допълнителна тоалетна на долния етаж.
— Типичен викториански дом — обясни Робин. — В онези времена хигиената не е била на особена почит. Хората не са прахосвали пространството за бани и тоалетни.
Казанчето бълбукаше и гъргореше при най-дребния повод; топла вода нямаше. Легнаха си, без да се измият — като във викторианска Англия. Госпожа Уиклоу беше приготвила леглата в три от стаите на първия етаж. Робин си избра спалнята, която гледаше към улицата, децата си разпределиха двете задни. Ферн полежа будна доста дълго време, заслушана в несвойствените звуци на нощното село. Дъждът ромолеше кротко, нямаше улично движение, само веднъж се чу неравномерното боботене на повреден двигател, най-вероятно мотопед, който мина по пътя долу. Чу се и странен мяучещ звук на някакво нощно животно, може би птица, предположи тя. Не че я беше страх, просто неизвестността внасяше в душата й дискомфорт.
Спа на пресекулки, унасяше се на талази, без да е сигурна дали сумтенето, което идваше някъде отдолу под прозореца й, се чува наистина или е внушение, изпълзяло от дълбините на съня й.
Сутринта се събуди към девет и се огледа на дневна светлина. Зад къщата имаше градинка, но лехите бяха засадени нарядко, а тревата по ливадата бе прорасла на туфи. В изобилие бяха само плевелите и бодливите храсти. Зад градината тръгваше устремен към небето висок гол хълм — без никакви дървета и посивял от роса. Тук-там стърчаха покрити с мъх камънаци, сякаш щръкналите кокали на земята. Покрай градината и нагоре по склона се виеше тясна пътечка, която прорязваше пустата местност като сивкава ивица. В горната й част Ферн забеляза самотен голям камък или пън. Имаше странна форма — приличаше на присвит старец, сгушен в пелерината си, за да се предпази от влажното време. Дъждът беше спрял, но по небето се стелеха бледи облаци. Първоначалният й импулс да се разходи по пътечката угасна веднага, щом се сети, че не си е взела подходящи обувки.
Намери брат си долу в кухнята да се жалва от липсата на зърнена закуска, докато водата от старовремския чайник, сложен от баща им на печката, кипеше.
— Татко отиде до селската бакалия — докладва Уил. — Помолих го да ми купи „Фростис“. Обеща да вземе и портокалов сок.
— О, значи има и магазин? — учуди се Ферн и премести чайника встрани от огъня.
— Май да.
Робин се върна след около четирийсет и пет минути с оранжада вместо сок и без „Фростис“.
— Имаше само корнфлейкс и овесени ядки. Не вярвам да ги ядеш. Съжалявам за сока. Свършил бил.
— Да нямат „Фростис“! — заоплаква се Уил.
— Доста се забави — смени темата Ферн.
— Срещнах викария. Симпатяга. Казва се Динсдейл — Гъс Динсдейл. Покани ни на чай. Сигурно е решил, че ще искаме да посетим гроба на Едуард Капъл, да му поднесем почитанията си. Погребан е в местния църковен двор. Както и да е, казах, че ще наминем. И без това няма какво друго да се прави.
— Посещение на гроб и чай при викария — обобщи Уил. — Прекарваме незабравим уикенд.
През останалата част от сутринта изследваха къщата. Ферн намери метла с дълга дръжка за паяжините, както и първобитна прахосмукачка, която боботеше като малко торнадо и засмукваше предимно килимите. Премести идола в дневната на място, където да не привлича вниманието й при всяко отваряне на вратата. Оказа се доста по-тежък, отколкото очакваше — камъкът бе грубо издялан и леденостуден. Докато го местеше, тя потръпна.