Робин остана заинтригуван от картините на първия етаж. Прецени, че няколкото мъгляви пейзажа и портретът на момиченце с букли, стиснало кученце, може и да струват нещо. За разочарование на Уил в сумрачното сводесто мазе нямаше нищо по-обещаващо от етажерка с няколко бутилки отлежало бургундско вино. Настроението му все пак се поразведри, когато намери таван, разположен по дължината на цялата къща, завладян от паяци. Беше пълен с всякакви антики, включително сандък с метален обков, който не бе изключено да е част от пиратско съкровище. Въодушевлението му нарасна, когато се увери, че сандъкът е заключен, а на пръв поглед ключ не се виждаше.
— Търсенето на ключа ще запълни времето ти с безполезни действия — подкачи го Ферн, вдигнала крак на ниска табуретка. Беше стигнала до категоричния извод, че е изключено да намерят нещо интересно в зарития в боклуци таван. Все пак беше минала възрастта на нещотърсачите.
— Според мен мястото е страхотно — обади се баща им. — Кой знае какво може да се намери тук: семейни бижута, изгубени произведения на изкуството… Ей този стол например ми прилича на „Чипъндейл“2, жалко, че е счупен. Малко е тъмничко. Трябва ни фенерчето на Ферн.
Слязоха в кухнята чак по обяд, точно навреме, за да посрещнат госпожа Уиклоу, която се появи с покрито блюдо. Поздрави ги сдържано, лицето й беше само една идея по-приветливо от каменната физиономия на идола в дневната. Но ястието ухаеше на вкусна мръвка и Ферн заключи, че жената не е толкова дръпната, просто явно не обича нещата да променят обичайния си ход и разни непознати да объркват ритъма на ежедневието й.
— Адвокатите ми казаха, че капитанът бил чичо на дядо ви — обърна се госпожа Уиклоу към Робин по време на обяда.
— Ами, не точно…
— Решихме да го наричаме братовчед — информира я Уил, — макар че на нас с Ферн сигурно ни се пада прапрабратовчед.
— Сигурно ви е мъчно за него — опита се да се включи в разговора Ферн.
— Беше добър човек — увери ги госпожа Уиклоу, — но уморен. Доста годинки навъртя, а това определено не му се нравеше. В последно време не можеше да се движи както преди. Хората все си пожелават дълъг живот, ама аз не съм сигурна, че е голямо предимство. Едва ли е много приятно да надживееш всичките си приятели. Капитанът много се промени, откакто кучето му умря.
— Наистина ли е бил капитан? — попита Уил.
— Ами да. Обиколил е целия свят, плавал е къде ли не. Чудя се как е успял, като винаги е твърдял, че обича сушата. Е, вярно, поне тука сме близо до брега. Обичаше да слиза и да гледа морето, а като се върне — очите му тъжни, тъжни. Лично аз му нямам много вяра, на морето имам предвид. Гледаш го, едно такова синьо и кротко, ама водата си е все студена и крие всякакви опасности.
— Сигурно е донесъл много неща от обиколките си — възползва се от възможността Уил. — Едва ли имате представа къде може да държи ключа от онзи сандък на тавана?
— Може да е навсякъде — вдигна рамене госпожа Уиклоу. — Тая къща е пълна с всякакви вещи. Мене ако питате, повечето са боклуци. Ама той не беше от хората, дето изхвърлят. Ако много ви интересува, ключът ще да е в някое чекмедже в кабинета му или пък в спалнята.
— Коя е стаята на капитана? — продължи да настоява Уил.
— Тая, дето сега е на господин Капъл — отвърна госпожата.
Преди да сервира пая, направи кратка изследователска обиколка с цел оправяне на леглата.
— Хм… наричайте ме Робин — намеси се баща им. — Господин Капъл… звучи доста официално.
— Ами тогава ще ви казвам „господин Робин“.
— Според мен може да не са само боклуци — отбеляза господин Робин, отказал се от по-нататъшни опити да стопи дистанцията в отношенията им. — Има няколко сносни картини, макар че сигурно са семейни реликви.
— Нямам нищо против картините — рече госпожа Уиклоу. — Ама оня варварски идол в дневната хич не ми е по сърце. Изглежда един такъв зловещ… Казах го и на капитана, направо в лицето му го рекох. Не е християнски, викам. Отвърна, че бил забавен. Все казваше, че по света хората имат различни богове. Аз лично не бих се кланяла точно на такъв бог. Никой почтен човек не би го правил.
— И на мене не ми харесва особено — подкрепи я Ферн.
— А и оная жена… — продължи госпожа Уиклоу с недомлъвки. — Според капитана била издялана от цяло дърво. Боядисана е като истинска и всичко й се вижда като в неделния вестник. Била корабокруширала, викаше капитанът, още по времето, когато корабите ги правели с жени отпред на носа, та да сгряват сърцата на моряците. Ама на мене не ми се вижда много почтена и мила. Държеше я в плевнята заедно с голямо парче от самия кораб.