— Още не сме стигнали до плевнята — рече Уил и подкани баща си с поглед, сякаш усетил у себе си внезапен интерес към корабните носове.
— Ще отидем да огледаме и там — успокои го Робин. — Човешка фигура на носа на кораб. Звучи любопитно. — Погледът му беше блеснал също като на сина му.
Ферн остана в кухнята, въпреки че предложението й да помогне с миенето на съдовете бе категорично отхвърлено.
— Странна работа, това, дето попита брат ти — отрони госпожа Уиклоу. — Имаше една жена от Гисбъро, малко преди капитанът да се спомине. Занимавала се с антикварни работи. Всичките са мошеници, така разправят хората. Та значи, натискаше капитана да й продава разни неща. Той я прати да си върви по пътя. Както и да е, разтребвах дневната, като слязоха долу, та ги чух какво си приказват. Жената искаше някакви ключове.
По-късно следобед се отбиха до църковния двор, където Нед Капъл бе положен на завет край сухия зид. На гроба му бе поникнала гъста мека трева, досущ като пухена завивка. Мястото беше спокойно, вдълбано в планинския склон, по земята пърхаха цветчета глог — като пролетен сняг. „Домът е морякът, домът от морето“3, цитира Ферн и за миг най-неочаквано почувства, че и тя се е прибрала у дома — тук, в мрачната Дейл Хаус, насред безлюдната пустош.
— Тук има ли призраци? — попита тя викария по време на чая.
— Странен въпрос — отбеляза баща й. — Не знаех, че вярваш в призраци.
— Не вярвам. Просто… когато пристигнахме, къщата ми се стори някак… е, не точно враждебна… по-скоро резервирана, един вид мрачна и навъсена. Сякаш нямаше желание да ни пусне вътре или може би изпитваше известни опасения. Дори мисля, че си представих… — Сети се, че не се слави като човек с богато въображение и млъкна.
— По принцип не съм специалист по призраците — отговори на въпроса й преподобният Динсдейл. Оказа се по-млад, отколкото Ферн очакваше, може би наближаваше четирийсетте, имаше приветливо мършаво лице и дълъг врат с изразителна и чевръста адамова ябълка. — Не вярвам, че духът е способен да обикаля едни и същи места векове наред, само защото съответният човек е бил убит там или пък е станало нещо също толкова отвратително. Лично за мен това е по-скоро достатъчно основателна причина кракът ми да не стъпи там. От друга страна, определено има къщи с характерна физиономия и атмосфера. Често съм се питал дали споменът попива в самите сгради — понякога като че ли е достатъчно ярък, за да пресъздаде древна картина, звук, миризма дори, които да са доловими за човешките сетива. Може би на подобни места се заселват домашни гоблини — изродената форма на нещо, което някога е имало връзка с човешкия род и което копнее за компанията на живо същество, въпреки че в същото време изпитва ненавист, понеже дълбоко в себе си помни какво е да си човек.
— Един вид genius loci4 — изказа се компетентно Уил, чието настроение рязко се бе повишило, след като жената на викария извади от килера пакет „Фростис“.
— Именно. Естествено, всичко това са само хипотези. Но да не забравяме, че е добре обосновано в митологията. В миналото всяка къща в Йоркшир си е имала свой гоблин. Обитателите следели винаги да има оставена паничка с мляко или някаква храна за умилостивяване. В замяна гоблинът се грижел за къщата им, предпазвал я от болести и опасности — такива неща. Доста по-ефикасно от алармена инсталация.
— Може пък да помолим Ферн да остави паничка с мляко и за нашия гоблин — подметна дяволито Робин.
— Не ставай глупав, татко — възмути се тя.
— Не разбирам от духове — рече Уил, — но през нощта дочух странно сумтене. Идваше някъде откъм стената под прозореца ми. И беше доста силно.
Ферн го изгледа, внезапно ококорена.
— Може да е бил язовец — успокои го викарият. — Сумтят така, все едно са настинали. Трябвало е на сутринта да отидеш да провериш за следи. В кабинета си имам книга с прекрасни илюстрации. Ще ти ги покажа.
Когато се върнаха в къщата на Нед Капъл, денят вече преваляше. Плътната облачна покривка се бе разкъсала тук-там и на запад се откриваха огнени ивици небе, докато на изток всичко тънеше в бледосиво, само някоя и друга звездичка потрепваше върху гладката като езеро повърхност. Мотористът, когото Ферн чу предната нощ, избоботи покрай тях по тесния път някак смущаващо близко; ауспухът му дрънчеше, а лицето му бе скрито зад черна каска с непроницаем шлем.
3
Стих от стихотворение на А. Е. Хаусман — популярен английски поет от края на XIX, началото на XX век. — Бел.прев.