Дейл Хаус се извисяваше пред тях. Непоклатимата й фасада вече изглеждаше не толкова заплашителна, колкото солидна и сигурна — като крепостна стена, която им предлагаше гостоприемството и закрилата си за през нощта. Ферн веднага се оттегли в стаята си и втренчи поглед в залеза: над зъбатия склон се бе спуснал мрак, но пътечката все още се различаваше, виждаше се и онзи голям камък или пън, дето приличаше на седнал старец, вперил зоркия си поглед в къщата. Покрай него прелетя нещо, май птица, крилете й се движеха с неуловима за човешкото око бързина, полетът й бе хаотичен и блуждаещ. След малко изникна още едно такова същество, и още едно. Издаваха пронизителни звуци, които не приличаха на птича песен. „Прилепи!“, рече си Ферн и потръпна, обзета от смесени чувства на страх и въодушевление. С изключение на научнопопулярните филми по телевизията, никога досега не беше виждала живи прилепи. И макар че чувството, което изпита, не можеше да се нарече точно страх, тези твари й се сториха далечни и фантастични, вестители на преминаването й в един друг свят. Претъпканият, сътворен от човешка ръка град, в който бе израснала, започна да се свива в съзнанието й, докато не се превърна в миниатюрно кълбо. Зад него се разкри необятна вселена, осеяна със сипаничави луни, които захождаха зад реещи се хълмове, между хълмовете се отваряха сини бездни, прашни мъглявини се носеха като облаци из пространството, а в далечината се бе ширнало звездно море, чиито трепкащи вълни се плискаха шумно в сребристите брегове на предела на битието. Тя постоя така, втрещена, обзета от паника. Рязко се отърси от натрапилия се в главата й пейзаж и пред погледа й се плъзна хълмистата местност — устремена към високите плата и превзета от хаотично летящи прилепи. Залезът угасна зад облаците и предметите се очертаха по-ясно, облени от мека, ненатрапчива светлина. Ферн присви очи, напрегна взор, съзнанието й казваше, че това, което вижда, е извън всяка логика, че е абсурдно. Самотния камък го нямаше. Пътеката бе пуста, хълмът — гол. За части от секундата — време, достатъчно да се роди мираж — скупченият камък или пън беше изчезнал. Ферн се дръпна от прозореца и с разтуптяно сърце си наложи да излезе бавно от стаята.
Към чая имаха кифлички и кейк. Хапнаха малко и прекараха останалата част от вечерта в разгадаване на книжката с правилата за игра на маджонг, която намериха в кутия на тавана.
— Интересно е, няма спор — подметна колебливо Робин. — Човек е принуден сам да си създава забавления. Гимнастика за ума.
— Трябва да си донесем телевизор — предложи Уил. — И стерео.
— Няма смисъл — възрази Ферн. — Нали ще продаваме. Няма да мине, Уил, не се опитвай да лъжеш. Кинг Конг не съществува.
— Не лъжа, просто си създавам забавления.
Когато решиха да си лягат, изтощени от сложната игра, отдавна минаваше единайсет. Ферн се унесе в неспокоен сън, в който плочки от слонова кост играеха степ върху масата, а изискана ориенталска фигура се превърна в същество с крила на прилеп и полетя из стаята, като се блъскаше в стените и в сенките от лампата.
— Това е дракон — прошепна нечий глас в ухото й, — не го гледай в очите.
Твърде късно — тя вече потъваше в хипнотичните орбити, зейнали пред нея като алени бездни, замъглени от носещи се на талази мисловни пари. Внезапно пред нея изникна самотен ирис, черен като ада. И тя прекрачи в страната на сънищата, която се оказа тъй претъпкана със случки и приключения, че се събуди изтощена, като напразно се опитваше да проясни мисълта си и да се отърси от преживяното. Имаше чувството, че е сънувала изключително важен сън, но го забрави почти веднага. Останаха само капките дъжд, които трополяха по прозорците като танцуващите плочки от маджонг. Пак заспа и пак се събуди, този път в абсолютна тишина. В следващия миг под прозореца й се чу онова сумтене, гърлено и някак припряно, сякаш животното отвън отчаяно търсеше начин да проникне през дебелия зид.
— Язовец — каза си Ферн, — бих искала да го видя. — Но в същото време усети силна съпротива, сякаш нещо я приковаваше към леглото и тя не можеше да се отърси от съня си.
Следващия път, когато се събуди, беше съмнало.
Топлата вода все пак беше дошла, но нямаше монтиран душ, така че Ферн се окъпа само надве-натри. Когато най-сетне си наложи да погледне през прозореца, камъкът — бе решила да го приеме за камък, след като в околността очевидно нямаше дървета — си беше на мястото, сякаш никъде не бе мърдал. Дори почти успя да убеди себе си, че изчезването му предната нощ се е дължало на игра на светлината.