Иксаво се надвеси над нея, ръцете му поеха нейните, вдигнаха чашата й.
— Изпий си виното.
Нямаше течение, но пламъкът на свещите потрепна и лампите угаснаха. Цялата светлина на стаята попи в очите му и се завъртя в две черни дупки, които набъбнаха, вкопчиха се в погледа й и започнаха да я дърпат все по-надолу и по-надолу в бездната. Празнотата на Зохрейн бе глад и алчност, родени от изгубената й човечност, потопени в утайката на душата й. Но това тук беше истинското, Бездната — огромна, нечовешка, неумолима като вечността…
Той е дракон; не го гледай в очите…
За миг, за една кратка частица от секундата, в главата й пламна огън, който я накара да си припомни ужаса. В следващия миг вече го нямаше, стената си беше отново на мястото.
— Решението ще взема аз — рече след малко, като съзнателно натърти на местоимението. — Не ми е нужно вино.
— Ами решавай тогава.
Като че ли беше объркана. Сякаш при нахлуването в съзнанието й той бе посегнал към нещо, което не можеше да открие. Той се настани на отсрещния стол и разположи крайниците си с особена решителност. Ферн забеляза каменните мускули, набъбнали по ръцете му, плъпнали по тялото му. Може да ме принуди насила, рече си тя, но се въздържа. Опитва чрез психологическа намеса. Може би употребата на сила би направила избора ми невалиден. Не вярваше той да е решил да я закриля, поставяше под съмнение желанието му да я напътства, страхуваше се от него толкова, колкото никога не се бе страхувала от Зохрейн. Но той притежаваше дълбока проницателност, докато тя действаше само по инстинкт; той знаеше онова, от което тя изпитваше само смътен ужас. Ууинарда бе казала: морето приижда. Иксаво говореше за гигантска вълна, за унищожение. Красивият град — храмовете и дворците, клоаките и бедняшките квартали — хората, с които се бе запознала тук: Езрамѐ, Ипфор, Рафарл, всички те бяха обречени. Уж имаше избор, а всъщност нямаше такъв. Трябваше да направи каквото е по силите й.
Помощ ще бъде намерена…
— Добре, съгласна съм — рече накрая.
Той протегна ръка, ала тя не я пое.
— Това не е сделка, а съдба — обясни му.
— Така да бъде.
Свали верижката през главата си, откачи слънчевия диск и го захвърли настрани. После увеси празната верижка около нейния врат. Беше като робски пранги.
— За ключа.
Тя се изправи и с изненада установи, че все още е способна да стои на краката си.
— Трябва да вървя. Ще се върна утре сутринта.
— Никъде няма да ходиш. — Гласът му бе тежък като захлопната врата на гробница.
— Имам да свърша някои неща…
— Да предупредиш шепата щастливци? Загуба на време и енергия. Или искаш да се сбогуваш с оня пройдоха, новия ти приятел? Остави го. Той е мъртъв, скъпа моя, мъртъв е от много години. Всички те са мъртви. Защо да си правиш труда? Ние с теб сме единствените живи хора тук. — Усмивката му прояде душата й. Той се отправи към вратата, повика стражите. — Те ще ти донесат храна, ако си гладна. Ще пратя да те извикат час преди пладне утре. Наспи се добре. Нищо повече не можеш да сториш.
Тя си помисли, че ако го бе помолила, той сигурно щеше да й остави свещ, но не искаше да проявява пред него подобна слабост. В тъмнината на самотната си килия усети спотаено отчаяние. Събра всичките сили, които й бяха останали, за да му се противопостави.
Това бе най-ужасният период. Донесоха й храна, която не вкуси, водата имаше дъх на пръст. После я оставиха сама. По заповед на Иксаво й осигуриха възглавници и одеяло, както и гърне. На влизане в килията й остана малко време да обмисли някои подробности, преди вратата да се затвори и светлината да угасне: за разлика от тъмницата, която бе споделяла с Рафарл, тази не бе издълбана направо в скалата, а бе изградена от каменни блокове, облицовани с мрамор. Подът се отличаваше с това, че притежаваше решетка, през която гърнето можеше да се изхвърля веднага след употреба. Ферн се опита да я помести, но беше невъзможно, желязната конструкция беше вградена дълбоко в камъка. Победена, тя се отпусна назад на пети и се опря на възглавниците. Полегна, за да й отпочине главата, покри се с одеялото — по-скоро за уют, отколкото защото й бе студено, макар че в тази ситуация едва ли можеше да й стане уютно. В самотата на мрака времето течеше различно, вече не беше непрекъснато, а представляваше безформена дупка, където тя се носеше в забавен каданс, протягайки напразно ръце, за да се вкопчи в минутите и часовете. Изгуби следите на собственото си тяло, сякаш то се бе разтопило, накрая дори се наложи да се пипне, за да поддържа контакт с физическото си аз. И докато лежеше така, хватката около вътрешното й аз постепенно се отпусна и тя се остави да бъде погълната от всепроникващата нощ.