Така и не разбра кога е прекрачила границата на несъзнаваното. Това бе един преход от тъмнина в тъмнина, бавен или бърз — това не можеше да определи. Отвори очи и се озова на облян от слънчева светлина и потънал в зеленина хълм — зелен като долините на Вирок, тук-там осеян с туфи пурпурен пирен. Под нея имаше къща — странна сива постройка с островръх покрив и високи комини, каквито виждаше за пръв път. На прозорците нямаше кепенци, май проблясваха стъкла. Започна да се спуска надолу към къщата, но от тревата наблизо изскочи вълк и втренчи в нея жълтите си очички. Трябва да вървя, каза си тя. Те ме чакат. Нямаше представа кои са „те“, но импулсът, който я тласкаше напред, ставаше все по-силен. Вълкът не помръдна. Трябва да вървя, повтори тя, но сякаш бе пуснала корени в земята. Къщата се намираше толкова близо, че я обзе непреодолимо объркване, почувства се преизпълнена с нужда. С усилие направи крачка…
Не е позволено, рече глас до нея и ето че се появи Пустинника, само че вече не приличаше на него: този беше по-слаб или по-дебел, по-млад или по-стар и вместо прокъсани парчета кожа носеше някаква странна дреха, подобна на палто, лицето му бе скрито под островърха качулка. Не е дошло времето.
Но аз трябва да вървя!, примоли се тя.
Не можеш. — Тонът му беше суров. — Не можеш да измамиш историята. Връщай се.
Да се връща…
Сънят се промени, образът се претопи в образ от светкавична поредица, която съзнанието почти не можеше да проследи. Щом ритъмът се забави, всичко беше синьо. Тя се носеше сред синьо, набраздено със сребристи нишки, беше й странно познато и след известно време осъзна, че се намира в морето, плуваше сред ято пъстри риби в подводната светлина. Под нея имаше коралов риф, гора от остри връхчета, изпълнена с поклащащи се сенки, и тя се взираше във всеки процеп, отместваше встрани туфи водорасли, докосваше морски анемонии, за да ги затвори. Хрумна й, че търси нещо, макар да не знаеше какво, изпита сковаващ ужас при мисълта, че може да го намери; но не откри нищо. После рифът преля в мътно песъчливо поле, някъде в далечината мярна потънало, почти заровено в морското дъно дървено корабче, което приличаше на рибарско, но на носа му имаше изваяна женска фигура. Отблизо я позна — беше Ууинарда. Черната й коса се носеше свободно с течението, мъртвото й лице бе извърнато към Ферн, очите й бяха изпълнени с тъга. Но нали ти си тръгна, рече й Ферн, отплува с делфините…
Но Ууинарда замина, приливът се обърна и водата се оттегли в малки езерца и кални локви, навсякъде около нея морското дъно изсъхваше под слънчевите лъчи. В далечината, миниатюрна като точица, се забелязваше пещерата, където бе останала с Рафарл, заедно с камъните, които прикриваха входа й, но между тях имаше огромно кално поле, осеяно с телата на издъхващи твари. Риби се мятаха отчаяно от едната на другата страна, гърчеха се червеи, малки челюсти прещракваха едва.
Започна да върви към брега, подбираше си пътя между труповете, докато не я връхлетя внезапното непреодолимо усещане, че нещо не е наред: не би трябвало да е там, тръгна си отдавна, затвориха я в килия, бузата й потъваше във възглавница, тялото й полегна на твърдия под. С неистово усилие успя да се изтръгне от пустошта на изчезващото море и се завърна в затвора. Отвори очи в тъмното.
Лежеше неподвижно и се питаше защо трябваше да премине през такива изпитания, за да се събуди, при положение че бодърстването е толкова трудно. Но умът й отхвърли съня и се съсредоточи върху срещата с Иксаво и ужасяващите съмнения и въпроси, които тя повдигаше. Замисли се за огромната трагедия, която той бе предрекъл с такова безразличие, и за факта, че той говореше за тези събития, като че се бяха случили в миналото, в далечното минало, че самата Атлантида е просто парченце от историята и че нищо не може да се направи, нищо, което да си струва да опита, освен да вземе ключа и да изпълни Задачата.
Въпреки всичко тя знаеше, че за него Задачата не е онова, което е за нея: той искаше Магнита или поне онова, което бе останало от него, за да го контролира, да го експлоатира вероятно чрез нея. Тя беше неговият ключ. Трябваше да направи нещо, за да не позволи това да се случи. Той я бе привлякъл в скверен съюз, беше й казал как да действа, беше й предложил помощта си — беше я принудил да му помага. Но тя не можеше да допусне някой да я принуждава по подобен начин: трябваше да намери начин да го използва и да го измами, точно както той възнамеряваше да стори това с нея.