Той бе казал: „Ние сме единствените живи хора тук“, като по този начин запрати Атлантида и всичките й обитатели в изчезващото гробище; тя обаче отказваше да приеме това. Възнамеряваше да се бори за хората, които обича. Щеше да направи всичко, за да ги спаси, да вземе ключа, да затвори Дверите и да победи Иксаво. Но това начинание й се струваше огромно и непостижимо, тя бе сама в мрака и изведнъж се почувства ужасно млада, безнадеждна и уплашена.
Мина доста време, докато се появи светлина. Забеляза я на тавана — заблуден лъч мъждукащо сияние, който обиколи килията, променяйки формата си в движение. Благодарение на него тя установи, че килията й всъщност има таван и под, и стени, и че тъмнината вече не е безформена. Светлината проникваше през решетката; тя осъзна, че някой свети отдолу с факла, падна на колене и се взря, забеляза трепкащ пламък и под него — широки мъжки рамене.
— Ехо? — подвикна. — Кой е там? Можете ли да ми помогнете?
— Фернани! — Беше гласът на Рафарл. — Къде си?
— Тук.
Раменете се отместиха, факлата се вдигна; лъхна я гореща вълна. Веднага след това разпозна Рафарл, който я гледаше.
— Затвориха ме в килия — рече тя. — На пода има някаква решетка, но не мога да я помръдна. Можеш ли да ме измъкнеш оттук?
— Защо не използваш Дарбата си?
Не се беше замислила за такъв вариант. Почти без никакви очаквания се съсредоточи върху кръстосаните метални пръти и си пожела да ги разчупи, но явно желанието й се оказа безрезултатно, понеже не вярваше с цялото си сърце.
— Не става. Нямам достатъчно опит. Мисля, че се получава, когато нямам време да мисля и да се притеснявам за резултата. Тоест предимно когато съм в опасност.
— Та ти си в опасност!
— Да, но не е непосредствена.
Рафарл обсъди въпроса с другарите си — гласът на единия й заприлича на Ипфор — после пак вдигна глава към нея.
— Почакай, ще дойдем да те намерим. При разтрошаването на Магнита се отвориха нови проходи. Ипо казва, че оттук можем да стигнем до катакомбите, следователно и до тъмниците. Знаеш ли номера на килията си?
— Не, но се намира точно до стълбището, близо до покоите на Пазителя.
— Добре. Може да отнеме известно време — първо трябва да вземем ключовете от тъмничаря. Дръж се.
Каза това и изчезна.
Тя седна да чака. Имаше чувството, че е изминал едва ли не цял век, докато тя се намираше в това жалко състояние на изпълнено с неизвестност очакване и напрежение. На няколко пъти я обземаше отчаяние, докато накрая чу как резетата се плъзгат назад. И ето че пред нея изникна Рафарл, а тя се запрепъва през прага и се вкопчи в него толкова силно, че сякаш се канеше да го удуши, а зад тях Ипфор наблюдаваше сцената развеселен. След малко Рафарл успя да вдигне факлата, за да огледа мястото по-добре.
— Ранена ли си? — попита той, притеснен от внезапния й бурен прилив на нежност. — Какво ти сториха?
— Нищо. Нищо. Добре съм. — За своя изненада тя установи, че хлипа, по бузите й се изтърколиха неконтролируеми сълзи. — Толкова се радвам, че дойде. Толкова се… — После с рязко движение изтри сълзите от лицето си. — Защо го направи?
Той сбърчи чело. Намръщи се. Сви рамене.
— Има ли значение?
— Не.
— Да ти представя Гогот32.
Раменете изпухтяха нещо в знак на потвърждение. Ферн вдигна поглед и видя широко маслиненозелено лице с нос, разлят нашироко върху плоската му повърхност, и очи, притиснати до цепки между скулите и челото. На лявото му слепоочие личеше поизбледнял белег, изобразяващ сова, който го бележеше като роб. Това „от“ в края на името му се срещаше рядко в Атлантида и звучеше чудато и грубовато. Но Ферн, разкъсвана между чувството на облекчение от бягството и подновеното трескаво бързане, нямаше време да се стресне. Още докато тичаха по коридора, прекрачвайки тялото на изпадналия в безсъзнание тъмничар, тя се опита да запознае Рафарл със същината на откровенията на Иксаво — заплахата на съдбата, приливната вълна, потъването на града. Очакваше думите й да бъдат посрещнати с недоверие и скептицизъм и остана изненадана, че Ипфор застана на нейна страна.
32
Гогот — вероятно име от материка, защото макар в Атлантида да съществува окончание „от“, то се използва изключително рядко. — Б.а.