— Забелязва се известно раздвижване, напрежението нараства: под земята се усеща най-добре. Според мен трябва да се махаме оттук. „Норна“ ни очаква. Ще събера и останалите. Среща на кея.
— Не приемаш на сериозно тези приказки, нали? — Рафарл не звучеше убеден в основателността на въпроса си.
— Водата в пристанището спадна; приливът на изток не е дошъл. Не е нужно да си жрец, за да разчетеш знамението. Може да е просто игра на природата, но когато се касае за собствената ми кожа, предпочитам да действам възможно най-предпазливо и благоразумно. Ако Атлантида падне, възнамерявам да бъда някъде другаде. — За миг на лицето му грейна неприятната му усмивка. — Пък и не съм получил възнаграждението. Фениксът може би се намира на прага на чутовно обезценяване. Би било жалко да си продам честта за шепа вторични суровини.
— Каква чест? — попита разсеяно Рафарл.
— Ти си най-добрият моряк сред нас — продължи Ипфор. — Ще си ни нужен. Морските божества са благосклонни към теб — нали затова толкова си падаш по нимфите. Ако излезе буря, само ти би могъл да удържиш лодката.
— Ако — отвърна Рафарл. — Прекалено много „ако“. Трябва да се видя с майка ми. Ако… ако тя дойде…
— Жена на борда носи нещастие — обади се Гогот.
— Жените по принцип носят нещастие — поправи го Ипфор, изкривил лице.
— … и Ферн — продължи остро Рафарл. — Без тях не тръгвам. Ако мислите, че жените носят нещастие, отплувайте без капитан. Ще стане по-лошо.
Ипфор кимна. Но Ферн се възпротиви.
— Не мога да тръгна, преди да е приключила церемонията. Трябва да свърша нещо там.
— Мисията ти — рече Рафарл. — Вече се чудех кога ще се върнем на този въпрос.
Настъпи кратко мълчание.
— Много добре. — Рафарл се обърна към Гогот и Ипфор. — Отивайте на пристанището да приготвите лодката. Погрижете се да има достатъчно храна и вода — може да се наложи да останем няколко дни в морето. Оставям на вас подбора на екипажа — обичайните, повече не мога да взема. Какво става с чичо ти?
— Предполагам, че ще трябва да го вземем — отвърна Ипфор. — В крайна сметка лодката е негова. Не че толкова ме е грижа, ама ако е трезвен, може да ни е от полза. Ще го изстържа от пода на кръчмата.
— Добре. Среща призори. Не бих рискувал да минавам през канала по тъмно.
Бяха се върнали обратно в канализацията и се намираха на разклонението между два тунела; газеха в гъста като кал вода. Гогот и Ипфор тръгнаха в едната посока; Рафарл и Ферн — в другата. Стигнаха до шахта, доста по-къса от онази, по която се бяха изкатерили преди, и тя ги изведе до тесен двор между високи стени. Беше нощ и Ферн видя само парченце восъчнобяла луна над главата си и трептене на светлинки отвъд близката улица. Поведе Рафарл през портата, за да потънат обратно в сенките на града.
Когато пристигнаха, вилата тънеше в тъмнина. Арката, водеща към верандата, беше препречена с метална мрежа; прозорците на долния етаж бяха защитени по подобен начин. Това не обезсърчи Рафарл, който се запъти към втория прозорец от края и след миг мрежата се вдигна.
— Имам уговорка с майка ми — обясни шепнешком. — Абсурдно, нали? Цялата тази работа. Идея на пастрока ми. Много е стиснат да плаща на охрана, но и доста страхлив, че да остави къщата ей така. Тази вечер сигурно си е у дома. Майка ми никога не се заключва.
Прескочиха ниската преграда и се озоваха на пода. С изключение на нощния бриз, в стаята, обляна в приглушена светлина, беше спокойно. Рафарл подири опипом свещта и праханта, които Езрамѐ винаги държеше под ръка. В следващия миг Ферн забеляза искрица и после Рафарл събра ръката си в шепа, за да предпази пламъчето от въздушното течение.
— Насам.
Той я поведе през вестибюла и тръгна нагоре по стълбите. Чуха шум и той се закова на място. Езрамѐ се появи на площадката, наметната с халата си толкова набързо, че не бе успяла да го завърже отпред.
— Раф?
— Миѐ?
— Стой долу. Да не събудиш баща си.
Щом се върнаха в салона, тя запали лампа и сама донесе вино, понеже не искаше да притеснява слугите. Повечето имения разполагаха с домашни роби и никой не го беше грижа за тях, но Езрамѐ се противопоставяше яростно на тази практика и бе успяла да надвие пред съпруга си.
— Защо се върнахте? — попита тя. Макар да не личеше по думите й, явно й бе приятно да види сина си. — Градът е опасно място за теб сега. Всъщност боя се, че става прекалено опасно за всички ни. Храмовата охрана обикаля навсякъде и отвежда когото й скимне. Отидоха в дома на Митраис33 — най-старата сред управляващите фамилии — вметката беше за сведение на Ферн, — отведоха най-малкия син въпреки молбите и риданията на майка му. Момчето е едва на десет. На десет! Само като си го помисля, тръпки ме побиват. Какво се надява да спечели Зохрейн, освен враждебното отношение на поданиците си?