— Изобщо не я е грижа за това — отвърна Ферн. — Тя ще отвори Дверите.
— Дверите ли? — Езрамѐ изглеждаше объркана.
— Дверите на смъртта. — Ферн повъртя бокала в ръцете си, загледана във виното, в стената, в нищо конкретно. — Видях се с Иксаво. Той знае повече, отколкото тя предполага. Той ме познава. Предложи ми помощ — така да се каже.
— Нали ти казах, че те познава — прекъсна я Рафарл и я изгледа подозрително. Въпросът му прозвуча леко троснато: — Каква помощ?
Ферн сви рамене.
— Помощ при неговите условия. Иска да ме използва, а аз трябва да използвам него. След като Дверите бъдат отворени, морето ще придойде; ще връхлети върху града като огромна вълна, ще унищожи всичко. Иксаво притежава силата да ме защити. Трябва да се срещна с него в храма и да взема ключа. После ще отидем в Розовия палат. Билото на планината ще остане над водата — поне за известно време. Там има друго изображение на Дверите. Зохрейн се е погрижила да има и втора врата, тъй като първото й изображение не се е оказало достатъчно силно. Според Иксаво логиката на магията е такава, че второто изображение дублира първото. Аз притежавам силата да затворя и заключа Дверите и да изпълня Задачата си. Не мога да откажа. Това е единственият ми шанс.
— А после? — попита Рафарл.
— Ще ме изведе от острова с кораб, който вече е приготвил. Иксаво иска Магнита. Разковничето за него е ключът. Но не може да го докосне сам — поради някаква причина. Смята, че би могъл да го контролира чрез мен.
— И ти ще му позволиш това?
Ферн поклати глава.
— Как ще му попречиш? На неговия кораб, с неговата сила — какво би могла да направиш?
— Ще се хвърля в морето, ако се наложи. Ако не измисля по-добро решение.
Най-неочаквано тя се усмихна.
Езрамѐ ги наблюдаваше мълчаливо, без да разбира нищо, но преглътна въпросите си, понеже бе наясно, че не бива да ги прекъсва. Рафарл стана и започна да крачи из стаята, като ритна един стол, за да не му стои на пътя.
— Сериозно си се заела с тази идиотщина, нали? Предполагам, че няма смисъл да те убеждавам да зарежеш тая работа с Дверите и да тръгнеш с мен?
— Няма смисъл. — Гласът й едва се чу.
Няколко минути всички мълчаха.
— Значи това е краят. — Най-сетне се обади и Езрамѐ. — Краят на Атлантида. Имах усещането, че наближава… от известно време… Ала вече е тук — толкова скоро, толкова истински… Странно, но като че ли ми олекна. Съдбата, която очаква един човек, предчувствана, ала неизвестна, смътна и безформена като сянка — това ми звучи по-неприятно от съдбата, която виждаш ясно, независимо колко ужасна е тя и колко скоро ще те сполети. Имаш ли представа кога…?
— Тръгваме призори — приключи въпроса Рафарл, без да поглежда към Ферн.
— О, не — възпротиви се кротко Езрамѐ. — Моят дом е Атлантида. Живяла съм тук твърде дълго, за да го напусна. Обичала съм го и съм го мразила, не съм обръщала внимание на красотата му, сторила съм твърде малко, за да се преборя със злото в него. Имало е много моменти, когато съм се чувствала затворник в този град, като в златна клетка, но аз сама съм избрала тази клетка и сега не би било правилно да я напусна. Дори сега. Ти си млад и все още не си избрал своя път. Можеш да отплаваш, да откриеш свои собствени царства, да ги издигнеш сам. Аз съм твърде уморена от живота си, за да сторя нещо подобно.
— Не говори така. — Рафарл седна до нея, взе ръката й в своята. — Няма да замина без теб.
Ферн се отдалечи, за да не ги притеснява. До нея достигнаха приглушените им гласове — този на Рафарл бе разгорещен, възмутен, умолителен, докато на Езрамѐ звучеше спокоен и изпълнен със съжаление. Накрая Рафарл се огледа. Лицето му беше сурово и примирено.
— Ами ти? — попита той Ферн.
— Казах ти — трябва да изпълня Задачата си. Ще отида с Иксаво.
— Не разбирам какво означава тази Задача — намеси се Езрамѐ и в гласа й отново прозвуча известно притеснение, — нито какво точно трябва да направиш, но на Иксаво не може да се има вяра. Развалата по лицето му се вижда ясно, но аз често съм имала случай да се убедя, че човекът вътре в него е мъртъв. Като някаква машина, задвижвана от външна сила. Не знам какво точно го движи, но не е Дарбата. Той е от Култуум, Градът на мрака, където местните все още се кланят на древни духове на земята и изпълняват езически ритуали. О, знам, че тук, в Атлантида, вече нямаме право да се мислим за нещо по-висше — династията Гулабей ни принизи до нивото на варвари — но това, в което съм сигурна, е, че Зохрейн не почита друга сила, освен своята собствена. В ревността си тя унищожи дори Магнита, който бе източникът на тази сила. Иксаво…