Уил ровеше нещо из лехите долу, явно се беше вслушал в съвета на Гъс Динсдейл и търсеше следи от язовец. В кухнята Робин се мъчеше да препече филийки за закуска без помощта на тостер. На масата имаше няколко овъглени експоната — безмълвни доказателства за провала му.
Ферн го прати в банята и пое нещата в свои ръце.
Уил се върна от градината, потънал до ушите в пръст, готов за първата филийка.
— Някакъв успех? — попита го тя.
— Моля?
— В проследяването на язовеца.
Той остави филийката си и сбърчи чело.
— Не. Нищо не разбирам. Снощи го чух — същото сумтене, съвсем ясно, точно при лехите. Преди това беше валяло, а Гъс каза, че влажната почва е идеална за отпечатъци. Да, ама нямаше нито един. А съм убеден — чух го. Бях почти задрямал и си помислих да стана и да отида да погледна, но някак си нямах сили или пък не ми се ставаше. Сега ми се ще да бях станал. Може да съм го сънувал.
— Ако ти си го сънувал, значи аз съм сънувала същото — рече Ферн. — И тази нощ, и предишната.
— Може би в къщата има призраци — отрони Уил след кратка пауза.
— Ти вярваш ли в такива неща?
— Ами, господин Бъроус, физикът, твърди, че науката е доказала толкова много невъзможни неща, че би било огромна грешка да изключим свръхестественото само защото още не сме се научили да го разбираме. Един следобед доста говорихме за тези неща. Господин Бъроус каза, че веднъж му се случило нещо, за което нямал никакво обяснение, а Ребека Холис ни разказа за бабината си къща и за една стая, която винаги била студена… и нещо, дето видяла вътре. И тя е като тебе, не си пада по разни врели-некипели, пък и не е от ония, които обичат да се изтъкват. Сигурно изобщо не би заговорила за това, ако не беше най-добрата й приятелка, която буквално я изнуди. — Уил разсеяно отхапа от филийката си и посегна към пакета „Фростис“. — По-скоро съм склонен да приема идеята на Гъс за гоблина — заключи накрая с пълна уста.
— Но сумтенето идва отвън — замислено отрони Ферн. — От някакво същество, което явно напира да влезе вътре.
Уил застина с филията пред устата и се вторачи в сестра си. Тя се поколеба дали да не му разкаже за камъка, но се отказа. Все пак той е едва на дванайсет, а и в онзи сумрак… може би все пак се бе объркала.
— Започват да ми се привиждат разни неща — изстреля внезапно, сякаш ядосана на собствената си доверчивост. — Всичко е от йоркширския пейзаж. Прекалената близост до природата влияе зле на градските хора. Трябва да се върнем към ярките светлини на действителността.
— Светлините са дело на човешка ръка — подчерта Уил. — Електричество и неон. Само звездите са истински. — След малко сбърчи нос: — На какво смърди?
— По дяволите — скочи Ферн. — Сега пък аз изгорих филийките.
След като вечеряха в местния пъб, където навъсени и невъзпитани селяци им хвърляха коси погледи, а тежкият йоркширски диалект се оказа почти непреодолима езикова бариера, запалиха колата и отпрашиха за Лондон.
— Любопитна къща — отбеляза Робин, докато пътуваха. — Трябва пак да дойдем някой път. Има интересни неща. Ти не видя носа на кораба, нали, Ферн? Да беше дошла. Фигурата наистина е доста впечатляваща. Следващия път…
— Трябва да я продадем, татко — прекъсна го уверено Ферн. — Не ни трябва такава къща и едва ли ще я използваме много често. А поддръжката й никак няма да е евтина — не си струва заради една камара моряшки антики.
— Разбира се, права си. — Робин се съгласи почти веднага и съвсем искрено. — Просто разсъждавам на глас. Можем да се върнем през лятото, да поогледаме, да поразчистим и тогава да я продадем. Няма закъде да бързаме. Цените продължават да се качват. Най-добре да поизчакаме. Джеймс ще се съгласи с мен. Той ги разбира тия неща.
Ферн стисна по-здраво пътната карта в ръката си.
— Трябва да се върнем — настоя Уил. — Гоблинът ще ни чака.
Ферн не беше сигурна, че брат й се шегува.
Втора глава
Дойде лятната ваканция, а още не бяха намерили време да се върнат в Яроудейл. Робин се виждаше все по-често с Алисън Редмънд, очевидно по повод на литературното им сътрудничество. Но Ферн не намираше причина за излишни притеснения. Макар баща й да вечеряше с Алисън почти всяка седмица, никога не я водеше у дома, а дъщеря му от опит знаеше, че сериозните взаимоотношения неизбежно опират до запознаване с децата. На собствен терен Ферн бе способна да се справи с всякакви вредители: сладката й надменна усмивчица отблъскваше още в зародиш всякакви опити за покровителстване или изблик на топли чувства; напъните за сприятеляване оставаха безплодни пред безукорното й поведение; поривите за включване в домакинската работа биваха разколебавани при сблъсъка с превъзходното й владеене на положението и възхитителната й кухня.