— Но ти…
— На мен вече не ми трябва.
На закуска Ферн хапна съвсем малко, макар да осъзнаваше, че би трябвало да е гладна. Размениха си само няколко думи. Рафарл не се върна; пастрокът му също бе излязъл. Присъствието на Езрамѐ я топлеше повече от воала, повече от кое да е лято.
— Не искам да оставаш сама — рече Ферн, имайки предвид наближаващия край.
— Алиф ще остане при мен. Той живее със семейството ми вече двайсет години. Говорих с него. Казах му да си намери кораб, но той отказа.
— Може би е редно да предупредим и други хора.
— Няма да ти повярват. А дори да ти повярват, се съмнявам, че ще поискат да напуснат града. Не е лесно да прекъснеш корените си.
Настъпи мълчание, по време на което Ферн отпи от питието си, приготвено от сока на лимон и други, по-екзотични плодове — плодове от Атлантида, които нямаше да растат никога повече.
— Какво означава „Норна“? — попита тя, колкото да поддържат разговора. Утрото се издигна пред очите й като стена — стена без друга порта, с изключение на онази, която тя трябваше да затвори.
— Това е вид вещица. Морска вещица. На атлантидски имаме стотина думи за вещица.
Морска вещица. Ферн видя нос на кораб с олющена боя, дъските му стърчаха сухи и голи. Стори й се толкова познато, като болка от отдавна изваден зъб. Ако й бе останало време, вероятно би изпитала страх. Но не разполагаше с тази привилегия.
Бавно допи сока си, опитвайки се да съхрани спомена за вкуса му — за вкуса на Атлантида — да го запечата завинаги в съзнанието си. Но нима е възможно да се запомни вкус. Той изчезна от главата й почти веднага, след като устата й го преглътна. Искаше й се да протегне ръце и да прегърне Езрамѐ, да се вкопчи в нея и да я целуне, ала тя остана на мястото си срещу нея, не каза нито дума повече, само постави едната си ръка в другата.
Когато Ферн проговори, наближаваше обед.
— Трябва да тръгвам.
Дванайсета глава
Тъпанът в храма думкаше за последен път. От ръба на небето пропълзяваше сивкава мъгла, която изсмукваше блясъка на слънцето. Златото на града — на мрамора и камъка, цветовете и позлатата — не си личеше. Странният облак, който Ууинарда бе забелязва около счупения купол, се очертаваше още по-ясно: огненият му блясък бе замъглен, сякаш покрит с пелена от сгъстен въздух, незабележимо замърсяване, лъскавината му бе омекотена от ореол с пепелив цвят. Горе в планината се усещаше свежест, полъхваше лек ветрец, но по улиците долу атмосферата беше като в запечатана стая, задушлива и странно напрегната; всеки дъх имаше вкус на мръсно. Никой не спря Ферн на път за храма въпреки светлата й кожа и вида й на чужденка. Воалът на Фаидѐ Деворнин я обгръщаше сякаш с плътна сянка; имаше чувството, че този шал я прави ако не напълно невидима, то поне някак ненатрапчива. Охраната на храма я пусна и тя стигна до покоите на Пазителя необезпокоявана. Когато Иксаво дойде да се преоблече за церемонията, я завари там.
— Ти избяга — рече той и лицето му за миг стана напълно безизразно, сякаш не знаеше как да реагира или как да я погледне.
— Разбира се.
Чертите му се промениха, станаха по-остри, придобиха обичайното си сурово изражение.
— Но все пак се придържаш към сделката ни. Мъдра постъпка. Поне си достатъчно умна да осъзнаваш, че нямаш избор.
— Не сме имали сделка. Това е моята съдба.
Думкането на тъпана затихваше, времето на Атлантида изтичаше. От многовековния живот на града оставаше не повече от час, минутите и секундите бавно изтичаха към безкрайността. Ферн се сви в кехлибарения сумрак на галерията, притаи се зад балюстрадата близо до стълбището.
— Разпоредих се да арестуват нимфелината — информира я Иксаво. — Един от личните ми охранители ще я доведе при теб. Ще се погрижи да е добре охранявана и да няма никакъв шанс да избяга.
Последният удар по тъпана все още не бе напълно заглъхнал, когато в стаята влезе нимфелината, водена на къса верига от мъж. Главата й бе сведена; косата падаше ниско над лицето й. Щом вдигна глава и завесата от коса се разтвори, очите й не бяха нито зелени, нито сини, а с цвета на морето, смесица от двата цвята. Тя не каза нищо, Ферн също мълчеше. Пазачът притегна веригата около една от подпорите на балюстрадата, отдаде чест и излезе.
— Ти мина на другата страна — рече Ууинарда тихо. Чуваше се как долу се събират хора. — Предаде ни.