— Не съм на ничия страна — отвърна Ферн. — Имам определена задача. Опитвам се да я изпълня. Това е. — И после: — Защо не отплува с делфините? Досега да си отишла далеч.
— Аз съм от Атлантида. Това е моят дом.
Също като Езрамѐ, помисли си Ферн и се запита къде е нейният дом. Зарови се в спомените си от селото под връх Вез, но всичко, което успя да види, бе онази къща от съня си в затворническата килия, странната сивкава къща със скосения покрив и призрачните прозорци, отразяващи небето. Къща, която изобщо не познаваше.
— Можеш ли да махнеш тази верига? — попита Ууинарда и протегна китката си, натежала от тежките окови.
Ферн се опита, но без успех.
— Иксаво ще я махне. Когато му дойде времето, той ще те пусне. Има задача за теб.
— Няма да му помагам!
— Няма да помагаш на него! А на мен.
Предположи, че Ууинарда ще се възпротиви, но нямаше повече време за разговори. Изглеждаше й съвсем логично нимфата да е тук, сякаш поредното парче от пъзела на съдбата си бе дошло на мястото. И след първоначалния протест самата Ууинарда като че ли се примири с това и двете пристъпиха една към друга и пъхнаха глави между подпорите на стълбището, за да надникнат надолу към олтара. Думкането на тъпана бе подновено, но този път не беше толкова силно. За сметка на това беше ритмично като пулс, изтръгваше се изпод пръстите на двама храмови прислужници, застанали в два срещуположни края на залата.
Жреците продължаваха да прииждат и да заемат местата си — по един на всеки връх на гравираната звезда слънце. Те бяха избрани сред най-даровитите, сред онези, които биха могли да бъдат наречени светци, ако светостта бе призната в Атлантида. Повечето от тях бяха свързани с дванайсетте фамилии и бяха приели жречеството като следваща стъпка по пътя към своето израстване и престиж. Главите им бяха бръснати като на Иксаво, разтворените им наметала бяха толкова плътно извезани с метална нишка, че гънките падаха тежко и сковано като ивици дърво. Стояха с лице към центъра на кръга, към олтара, където доскоро седеше Магнита.
Ала древния олтар вече го нямаше. Сега на негово място имаше врата, врата без стена, издигната гротесково самотна насред просторния под, повторена в собственото си отражение, като самотна порта към изчезнал палат, захвърлена насред самотно езеро. Само че водата беше твърда, не помръдваше, а Дверите бяха въздигнати под кварцова арка, обрасли със странни валма яспис и ахат от двете страни, фунгоидни твари, чиито стъклени очички примигваха под гъбообразни глави, а лапите им се вкопчваха в рамката.
Самите Двери бяха черни, но плоскостите бяха инкрустирани с неясни йероглифи от червено злато, дръжката беше от рубин, а върху напречната греда блестеше миниатюрно влечуго от зелени камъни. Никъде не се виждаше ключалка. Паметник на лудостта, помисли си Ферн, кошмарна фантазия от злато и скъпоценни камъни, екстравагантна и сурова, крайно обикновена, продукт на въображението на кралица вещица с вкуса на варварин завоевател.
Дверите на смъртта, или поне така твърдеше Зохрейн, врата между два свята, от Живота към Безсмъртието. Но Ферн вече бе виждала тази врата в една таванска стая, бе почувствала нейната мощ и ужас и знаеше, че Иксаво е прав, че това е Врата, само Врата, макар Ферн да не можеше да предположи накъде води тя. Тя ще се опита да отвори Портата на смъртта, така бе казал Пустинника, ала споменът за напътствията му бе избледнял и тя сякаш чуваше друг глас, ясен, но доста далечен, който казваше „Нещата невинаги са такива, каквито ги искаме“. Хрумна й, че това е собственият й глас, в някое друго място или време, но нямаше представа за какво се отнася, нямаше време да се почуди или да се уплаши.
В залата долу с отмерена крачка влязоха двама души с кадила, в които горяха масла, разнасящи аромата си нагоре към галерията. След тях влезе и Зохрейн. Беше облечена в дълга до глезените копринена рокля, ефирна като воалите, с които бе увита, и толкова лъскава, че сякаш бе посипана с натрошени диаманти. Под бляскавата материя се виждаше всяка подробност от голото й тяло — изпъкналите гърди с черни като къпини зърна, червеният скъпоценен камък на пъпа, тъмният триъгълник. Зад нея, сякаш опашка на комета, се стелеха дълги прозирни ивици, обагрени в оранжево, алено и розово. Косата й бе пригладена с клей и усукана конусовидно като рог, пристегната със златна нишка — прическа, която се стори на Ферн позната, макар да не се сещаше откъде. Вероятно имаше ритуален смисъл. По клепачите и скулите на Зохрейн имаше тънък слой златист грим. Устата й беше като полиран метал. Ключът висеше на ширит на врата й.