Иксаво я следваше на подобаващо разстояние. Не вдигна поглед към галерията, но зае позиция близо до стълбището. Двамата мъже с кандилата също се отдръпнаха встрани. Зохрейн пристъпи в центъра на звездата слънце сама, обърната с лице към Дверите.
Ферн предположи, че приготовленията вече са приключили; успя да различи сивкавобялата ивица прах, описала кръг вътре в звездата. Не, не беше кръг, а по-скоро полукръг, разполовен диаметрално от прага на вратата. Зохрейн махна с ръка и изрече една-единствена дума, при което ивицата пропука, сякаш запалена, заискри и Зохрейн се оказа разделена от помощниците си от огнена арка. Символите по пода също запулсираха с неуловимо сияние, неясно блещукане, което се усилваше и намаляваше като че задвижвано от блуждаеща движеща сила. Жреците подхванаха тих напев, в който Ферн успя да различи единствено думата хааде — почтителна дума за кончина. Щом напевът започна да се усилва, тя взе да осъзнава потресаващия потенциал на езика, смисълът, в който едно изречено име е зов и много повече от зов, съзидателен акт, защото думата оформя идея, идеята оформя вярване, а вярването оформя света. Храмът се изпълни с вяра, с прилив от вяра, която набираше мощ и се покачваше като вода зад бент, и Зохрейн застана в центъра, контролирайки го с плавни движения, танцуващите й пръсти оставяха насечени светлинни пътеки във въздуха. Устните й се раздвижиха в напев, който отначало едва се усещаше, но в хода на церемонията гласът й укрепна, шепотът прерасна във вик, който заглуши гласа на жреците.
— Хааде! Хааде ай зоийна! Смърт за живите! Отключете вратата, отворете пътя! Увале! Сторете път на ключа… ключа… ключа!
Тя го вдигна в ръката си и светлината скочи от дланта й към Дверите, ивица светлина, която се загърчи и затанцува по гъбовидните лица, по лапите на ахата, докосна ги и ги оживи. Молебствието, което течеше като фон, се промени, стана по-дълбоко, усили се; полукръгът се разцепи. Множество ръце поеха крехка фигура от сумрака на галерията и я издърпаха вътре в кръга, който се затвори и пресече обратния път. Беше съвсем млад, на не повече от единайсет-дванайсет години, полугол. Огледа се объркано. Ферн сграбчи с все сила парапета. Зохрейн пусна ключа върху гърдите си и хвана момчето за раменете, издърпвайки го с лекота към себе си, меките й пръсти се бяха втвърдили като камък. Вдигна другата си ръка — между пръстите й изведнъж проблесна нож, макар допреди миг да бяха празни. Момчето трепна и като че изкрещя, но гласът му бе погълнат от набиращия мощ напев, задържаната сила изригна и към купола се стрелна огнена пелена. През синята мъгла на огъня Ферн забеляза как ножът — ножът, дошъл буквално от нищото — пада и острието се забива дълбоко в гърдите на момчето. Но ножът и плътта бяха истински, по пода плисна кървавочервен език. Кулминацията на напева бе дума, която Ферн не разпозна; Зохрейн обязди тялото, разтресена от оргазматична сила, огнените езици посребряха и угаснаха, но сега вече Дверите бяха положени в стена, дебела като сянка, отвъд нея се простираше тъмнината, но не тъмнината на Атлантида; кръгът бе завършен.
Не беше нужно да го убива, помисли си Ферн в тайно кътче на съзнанието си. Даде си сметка, че това е първото убийство, на което присъства. Това жертвоприношение не й беше нужно. Просто подхранваше самолюбието си, не своята Дарба…
И тогава се появи ключалката, точно както предполагаше. От нея, сякаш копие, се стрелна лъч бяла светлина, обиколи залата и се смали до тънка искряща ивица. Зохрейн се надвеси над детето, долепи устни до челото му в жест, който само наподобяваше целувка, но всъщност сякаш искаше да изсмуче не живота, а смъртта му. После се изправи, сграбчи ключа и го изтръгна от ширита.
— Ще се върна — прошепна Ферн в ухото на Ууинарда. — Трябва да видя…
Стъпките й по стълбите едва погалиха всепоглъщащата тишина. Озова се до Иксаво, но все едно. Зохрейн тъкмо се навеждаше, готова да пъхне ключа в ключалката. Чу се леко прещракване, невъзможно силно в шумовия вакуум. И докато кралицата отваряше Вратата, Ферн, скрита в сенките току зад нея, инстинктивно придърпала воала над лицето си, бе сред малцината, които видяха какво се разкри пред погледа на Зохрейн.
Жена. Телата им се сепнаха в една и съща поза, учудването им бе общо — другата жена сякаш бе огледално отражение на Зохрейн. Едва ли не беше привидението на смъртта на кралицата, онази Смърт, която тя се опитваше да измами и победи: с изпито и измъчено лице, с восъчни скули, кльощава като скелет, мъждивата й коса сякаш бе лишена от всякакъв цвят. И в очите й Ферн като че долови същия глад, същата празнота, преди всичко да бъде изгубено в празнотата на пълното заблуждение и объркване. Беше облечена в рокля от неизвестна материя, по-матова и плътна от тази на Зохрейн, но също тъй прилепнала, убито червена като съсирена кръв. Зад нея се стелеше мрак, в който завършените огнени линии на слънцето и кръга се носеха като звездни следи в пустошта. Това не е друг свят, каза си Ферн с непоколебима увереност. Двете вещици се бяха намерили: заклинанието бе откликнало на заклинание, търсачът — на търсач. Нямаше отвори към вечността. Зохрейн стоеше с гръб към нея, но тя забеляза напрежението в мускулите й, неволното стискане на ножа. В същия миг до слуха й достигна набъбващ звук, идващ отвъд тишината, шум, който сигурно пак би я изпълнил с паника, ако не се бе съсредоточила изцяло върху Дверите. Направи крачка напред, без да обръща внимание на това свое откритие. Сякаш й се счу женски глас. И зад дясното си рамо, за части от секундата, мярна друг човек. Някой, застанал извън периметъра, също като нея самата, с бяло като платно лице, отчаян, напрегнал взор да стигне до Атлантида. Тя замръзна.