— Глупачка! — смъмри я Иксаво и я дръпна рязко, за да я откъсне от гледката. — Не знаеш ли, че не бива да гледаш? Бягай!
Докато Зохрейн изпускаше ножа и вдигаше ръката си във въздуха, те вече бяха на стълбата. Гълчавата прокънтя в залата, настъпи суетене, нещо забоботи в общ грохот, без да е възможно да се различат отделни звуци; тътенът изпълни целия свят. Над купола припадна мрак; слънцето бе заслонено. Още по пътя до галерията Иксаво бе започнал да крещи заклинание, което бе твърде примитивно, за да бъде изразено с думи, бръщолевене на животински гласове от вечността, преди да бъде измислен езикът. Запрати Ферн до Ууинарда и се възправи над двете, лицето му бе разкривено от изричането на звуци, които не са предназначени за човешкото гърло, звуци, по-скоро доловени, отколкото чути на фона на грохотния шум отвън.
И тогава придойде Морето, сгромоляса се върху купола с тежестта на пет океана, разтроши покрива като захарна чаша и златото, и сноповете светлина, и черната вода ги връхлетяха, и настана ужас и паника, и кръгът вече не съществуваше, край с ритуала, край с времето…
Ферн бе обвила с ръце Ууинарда: лицето на нимфелината бе опряно в раменете й. Вдигна глава и видя Иксаво, който бе нагазил направо в морето, за да ги предпази, обгръщайки ги в нещо като огромен балон, бе оттласнал водата назад и сега тя напираше, и се пенеше, и се надигаше. Самият Иксаво имаше измъчен и изтерзан вид, явно изцеден от усилието да задържи мембраната около тях. Тя усети трептенето на самата земя, пропукването на основите под тях. Подът на галерията поддаде; главата на Ууинарда се отметна назад с вик, който тя не успя да чуе. Иксаво нямаше повече сили да се справи със земетресението. Но Ферн вече преравяше съзнанието си, без колебание и без да мисли, посягаше към самите основи, притискаше камък о камък, поддържаше колоните с усилие на волята си, със своята Дарба, със своята вяра. Затвори слуха си за воя на морето: проникваше в дълбините на земята, търсеше туптящото сърце на планетата… Не! Предупредителният вик на Иксаво се вряза в мозъка й. Не прахосвай силата си! Няма да успееш! Съсредоточи се тук… само тук… Тя с неохота се отпусна, отдръпна се в килията, която за момента им осигуряваше безопасност. Усети зейналата под пода на храма бездна, усети бушуващото море и стелещите се над повърхността му отровни газове. Ала извън защитната обвивка на балона виждаше само черен мрак.
Доста по-късно водата спадна. Дали на следващото утро или пък в друга епоха… Балонът се спука; нахлу дългоочакваният въздух. Ферн установи, че продължава да притиска Ууинарда в прегръдките си, а и нимфелината не я пускаше; спогледаха се, твърде сломени, за да могат да заплачат, и пак не се пуснаха.
Иксаво се облегна на парапета. Усилието бе изцедило до капка естествения цвят на кожата му и сега тя тъмнееше жълтеникава, само белегът му зееше като открита рана. Дъхът свистеше в дробовете му, гласът му дращеше. Ферн си помисли, че той се е подложил на нечовешко изпитание, че е бил притиснат в хватката на някой друг, който го е използвал, насочвал и изцеждал без капка угризение.
— Хайде — отрони той накрая. — Това е кратка почивка, не е краят. Още не. Ключът. — Надвеси се над веригата и откопча механизма на белезниците.