Ууинарда проследи как Иксаво свали всичко от китките й.
— Какво видя? — Въпросът й беше към Ферн. — Какво видя през Дверите? Смъртта ли?
— Възможно е.
— Видяла е себе си. — Усмивката на Иксаво беше пуста като усмивка на череп. — Беше пълна лудост. Ако беше прекарала през прага дори само единия си пръст, щеше да потънеш незнайно къде. И ти си наясно с това.
„Нима? — помисли си Ферн. — С какво съм наясно?“
Но въпросът бе колосален и зловещ и тя се страхуваше от отговора.
— Гмурни се — заръча Иксаво на нимфелината. — Нужен ни е ключът. Ключът, който Зохрейн използва, за да отключи Дверите. Трябва да е някъде там. Намери го.
Водата под галерията продължаваше да бушува, да се надига, осеяна с отломки, да се завихря във водовъртежи, образувани от пукнатините и тунелите долу. Видяха въртящи се греди, парчета от покрив, останки от дрехи, ръка, която се носеше като змиорка.
— Никой плувец не би оцелял там долу — отбеляза Ууинарда.
— Ти си нимфелина. Опитай — насърчи я Иксаво.
— Как ще намеря толкова миниатюрен предмет?
— Като го потърсиш.
— Важно ли е? — тя попита Ферн.
— Да.
— По-важно от живота?
— По-важно от живота.
Ууинарда кимна. На лицето й се изписа решителност. Преметна воала си през гърдите и го пристегна на кръста. После се изкатери на парапета, плъзна се във водата и изчезна.
Появи се няколко минути по-късно и се вкопчи здраво в едно от перилата, за да не я отнесе буйното течение. Косата й бе полепнала по главата и скулите; от устната й течеше кръв; ръцете й бяха празни.
— Ще ти помогна — предложи Ферн с ясното съзнание, че е безпомощна, и прехвърли крак през парапета.
— Не ставай глупава — дръпна я Иксаво.
Ууинарда си пое дъх и се гмурна за втори път.
Този път се забави повече, а накрая се появи от другата страна на залата и с мъка си запроправя път между колоните, за да се добере до мястото, откъдето бе тръгнала. Корубата на храма все още стоеше, макар и без покрив под облачното небе, потрошени парчета от галерията стърчаха тук-там самотни и хаотични. Приличаше на казан, пълен с гнусна супа: в отвратителната смес вече започваха да си проправят път течове от канализацията; избълвани гадости си завоюваха пространство, преди да бъдат всмукани обратно; в средата се надигаха чудовищни мехури, които се пръскаха като прашинки на повърхността на водата.
Отвсякъде се носеха зловонни изпарения; тук-там бълваше кръв. Недалеч от нестабилния им остров стената бе започнала да се пропуква под натиска на течението, търсещо излаз, сливаха се отделни потоци. Ууинарда остави колонадата зад гърба си и продължи напред с още по-големи усилия. Щом се приближи, Ферн забеляза нови синини по ръцете и лицето й, от косата й покапа мръсотия.
— Намери ли го? — нетърпението на Иксаво граничеше с ярост.
Нимфелината поклати глава, твърде изтощена, за да говори.
— Излез — повика я Ферн — Почини си.
— Не. — Иксаво бе непреклонен. — Земетресението може да се повтори всеки момент. Нямаме нито секунда за губене. — Ферн си помисли, че ако Иксаво забравеше дори за миг каква нужда има от нимфелината, би я изритал обратно във водата, без да му мигне окото. — Намери ключа. После всички изчезваме оттук.
Ууинарда си пое дъх на пресекулки и погледна другото момиче. Ферн забеляза, че приятелката й не смее да погледне Иксаво в очите. Очите й се бяха превърнали в изумруденосини цепки, лицето й бе потънало в слуз, разкривено от червеникави, подпухнали белези. После отметна коса назад и се гмурна пак.
Тъкмо се скри от погледите им, когато се започна наново. Този път шумът се надигна изотдолу, като от преместване на огромни тежки скали, грохот в утробата на земята. Отвориха се нови пукнатини: морето в сърцето на залата бе всмукано надолу, докато течението по периферията се надигаше, образувайки водовъртеж. Урвата, над която стояха, се откъсна от скалата и се закрепи на няколко нестабилни колони, поддържани от силата на Иксаво.
Ууинарда изплува на известно разстояние от тях, сграбчвайки парче плат, издуто от попаднал под него въздух. Бе невъзможно да се прецени дали заедно с плата плува и тяло. Течението я отнесе покрай Ферн с невероятна скорост и ръцете им не успяха да се намерят, нимфелината бе завъртяна във въртопа заедно с всякакви отломки. Тя се потопи, после пак се показа, успя да се хване за парче от греда, което подскочи и се завъртя под тежестта й. Ферн забеляза, че така приятелката й ще бъде отнесена още по-надалеч от вихъра. Тя уви единия край на воала, който й даде Езрамѐ, около ръката си и метна другия във водовъртежа, понесен от вятъра на мисълта или вярата, прозирна панделка, която едва се виждаше. Но нимфелината я улови и се вкопчи в нея като в здраво въже, а Ферн и Иксаво я издърпаха, макар че той през цялото време я ругаеше, задето се е провалила. Тя не отвърна нищо; бе стиснала уста. Едва когато успя да се прехвърли през парапета, разтвори устни и изплю нещо в шепата на Ферн.