Като по-малка си бе изработила система за предотвратяване на опасността от сближаване чрез влизане в ролята на непресторено наивно момиченце. Когато порасна, усъвършенства до такава степен уменията си да води разговор по време на вечеря, че знаеше точно в кой момент е най-подходящо да подложи крак на опонентката си и да изложи на показ уж най-случайно, нейната претенциозност, надутост, самовлюбеност — дори съответните качества да не бяха ни най-малко присъщи на конкретния субект.
Уил обикновено играеше ролята на апатичен съюзник и не й се месеше. Робин беше от онзи тип мъже — очарователен и безпомощен, които неизменно привличаха властни жени, решени да ги моделират по свой вкус. И по принцип успяваха до момента, в който на него не му просветне. Заподозреше ли, че се случва нещо подобно, той се опълчваше яростно, и Ферн, която го обработваше от години, разбираше, че е спечелила поредната скромна схватка. Всъщност самата тя се надяваше баща й да се ожени, но искаше да е за човек, който ще го накара да се чувства добре, който ще го направлява с нежна ръка и няма да го принуждава да върви в нежелани от него посоки. Почти беше взела решение за Абигейл Маркам — трийсетина и нещо годишна редова служителка в рекламния отдел на компанията, която Робин ръководеше. Беше жена със спокоен и ведър вид и приятно нестандартен вкус към дрехи и социални ангажименти. Но явно под въздействието на Алисън Робин като че позагуби интерес към компанията на Абигейл. Ферн следеше отблизо поведението на баща си и се надяваше приятелството му с Алисън да не надживее деловите им взаимоотношения около подготовката на книгата.
На едно парти в галерията, на което придружаваше баща си, Ферн забеляза, че Алисън го поздравява с усмивка, която й се стори малко по-щедра от обичайното, и регистрира едва доловим блясък в погледа й. Беше облякла някакви прилепнали, мрачни, асиметрични парцалки с неясен цвят в бежово-тъмносивата гама, които се връзваха добре с кестенявата й коса, а несъразмерно големите й устни бяха обилно покрити с тежко тъмно червило, така че изпъкваха неприлично на фона на бялата й кожа. Имаше някакво особено очарование в косия й поглед, в пресилената й усмивка, която сякаш никога не можеше да се прекърши в смях, в пъргавите й пръсти, които подчертаваха всеки неин жест, във вълнообразните движения на плата, увит около тялото й — пластичен и неутрален като вода. И тази странна и безкрайна матова коса, набраздена с по-тъмни жилки, която я обгръщаше като плащ…
Ферн се запита как ли я поддържа, че да израсне толкова дълга — определено прекалено дълга за европейските вкусове — и как се е стигнало до изстискването на жизнените цветове от вълнистата маса. Имаше чувството, че тази коса би могла да служи за невидимо наметало, което да действа безотказно по здрач и да я скрива от бдителни очи, докато тя върши някаква неясна, но при всички случаи нечестива работа.
„Глупости, сгълча сама себе си Ферн, какво ми става? Напоследък ми се привиждат твърде много призраци. Все пак се намирам в галерия в Уест Енд, тук е пълно с хора, които се наливат с евтино шампанско и бръщолевят глупости за упадъка на образа. Няма никакви призраци.“
Пътьом хвърли поглед на една от бутилките шампанско. Доста по-късно разбра на какво е трябвало да обърне внимание — на очевидното, а не интуицията: шампанското изобщо не беше евтино. Тя посещаваше, а понякога и помагаше в организирането на подобни партита от четиринайсетгодишна и знаеше прекрасно, че нормален човек не би прахосал качествено пиене за тълпата.
— Какво ще кажеш за картините тази вечер, Фернанда? — Гласът отстрани я свари неподготвена. За втори път.
— Трудничко е да ги огледа човек както трябва с толкова много народ наоколо — отвърна тя след малко, като вътрешно вече беше нащрек. Изобщо не бе обърнала внимание на картините.
— Разбира се — отвърна с лекота Хавиер Холт. — Проблемът с личния поглед е, че изобщо не е личен, пък и нищо не можеш да видиш.