— Иксаво иска мен. И ти го знаеш. Той иска ключа. Но докато разбере, че не е у мен, ще бъде твърде късно.
— Ще загинеш.
— Няма значение — отвърна тя припряно. — Вече няма никакво значение. — В това „вече“ се криеше цяла планина от смисъл. — Вече няма значение. Сега, в самия край на всичко.
Прехвърли крак през планшира. Ипфор издърпа ножа от колана си — огромен противен нож, назъбен и отново наточен, удобен и зловещ — и го пъхна в пояса й. Повече думи не си размениха. Тя не погледна към Рафарл — във всички легенди се казва, че не бива да се обръщаш назад — само се усмихна на Ипфор за една кратка частица от секундата и скочи. И си каза, той ми е приятел — мислите са по-бързи от думите, после водата я заля, по-студена от преди, и когато главата й отново се показа над водата, „Норна“ вече се бе отдалечила, минаваше под каменния мост, за да навлезе в канала, а биремата едва не премаза Ферн, пляскащите весла бяха опасно близо до главата й. Опита се да ги избегне, ала корабът бе твърде близо: тя плуваше под балдахин от весла, още миг и щяха да се стоварят отгоре й. И тогава балдахинът се вдигна и в следващия миг тя се озова на кърмата, Иксаво й хвърли въже и я изтегли, а тя се вкопчи в него с изплъзващи се ръце, като си удари глезена и коляното в корпуса на съда.
— Бях сигурен, че ще дойдеш при мен — рече той. Физическата развала бе повлияла и на гласа му: дрезгавината се бе превърнала в остро стържене, което отекваше като в огромна кухина. — Повиках те и ти дойде.
Тя не бе чула той да я вика — дори в мислите си. Постара се да не го заглежда много-много, но нямаше как да не забележи струйката кръв, рукнала от главата му, и белега му, който сега изглеждаше още по-червен и зловещ, може би възпален, сякаш самата му плът кипеше и бълбукаше над костта.
Той се обърна и закрачи напред; вдигнатата му ръка отпусна огромното платно; въжетата се опънаха; веслата, за кратко излезли извън контрола му, прещракаха в ключовете си. Сякаш целият кораб бе един жив организъм, а той бе мозъкът, който управлява мускулите и движенията му. Въпреки всичко той бе тромав, присъствието й го разсейваше. Докато минаваха под моста, „Норна“ беше вече доста далеч, пореше побеснялото море. Иксаво бе загубил интерес към преследването. Ферн осъзна, че колкото повече сила се излъчва през мозъка му, толкова повече се нарушава способността му да разсъждава. Сякаш силата, която го движеше, унищожаваше физиката му, претоварваше мозъка му. Отзад прорезът в главата му се виждаше съвсем ясно: черепът му около мястото изглеждаше обезформен, а раздраната кожа се белеше от раната, но отвътре не излизаше течност. Стори й се, че в пролуката се сивее оголената кост.
Платното се изду; отвъд моста пред тях се ширнаха море и небе. Вълните бушуваха, гребените им се изопваха нагоре, после потъваха като неукротими чудовища, кръжащи около кораба. От изток настъпваха гигантски сиви облаци, големи колкото бойни кули; към тях се присъедини грохотът на мощна гръмотевица, чийто шум разцепи небето и прокънтя като ехо в тесен пролом. Около облаците затанцуваха яростни светкавици. Едната се вряза в масивната естествена арка, останала зад гърба им. Чу се неистов пукот и мостът, издигал се там откакто съществува Атлантида, политна към водата и само след миг се изгуби сред колосалната стена от пръски. Шоковата вълна, която се носеше пряко на насрещните течения, ги повлече; някъде пред себе си Ферн отново мярна „Норна“, изправена почти вертикално, готова да яхне гребена на висока вълна. Ферн се бе вкопчила за парапета на кораба, за да запази равновесие, но Иксаво явно нямаше такива проблеми, само леко пристъпваше от крак на крак върху люлеещата се палуба. Сякаш някаква друга сила го държеше отгоре и му помагаше да запази равновесие.
— Изправи щурвала! — извика й той. — Трябва да издуем платното максимално. Изправи го! Използвай Магнита. Какво ти става? Ти притежаваш Дарбата. Използвай я!
Тя не реагира, не отвърна. Щурвалът пред нея се въртеше безконтролно. Иксаво се спусна към нея, измина разстоянието помежду им само с три гигантски крачки; корабът се наклони, а той дори не залитна.
— Ти какво, да ни убиеш ли искаш? — Гласът му прозвуча като вой, изтръгнат от множество гърла.
Ярка светкавица озари цялото й тяло с прозирна яснота — мокрият воал бе прилепнал плътно о гърдите й. В един миг тя видя как лицето му се сгърчва, очите му се напълниха с кръв.
— Какво стори с него? — изкрещя той и я сграбчи за врата, после я разтърси здраво, сякаш се надяваше ключът да изпадне от скривалището си между костите й.