— Изгубих го, когато се гмурнах в морето. Изхвърлих го. Свърши. Ти никога няма да се добереш до него!
Той долепи лицето си до нейното. Светкавицата разкри кожата му, позеленяла от смърт, очите му бяха изцяло червени, без ирис и зеница, слепи от кръв.
— Ти си мое творение… — Думите бяха изречени чрез гласа му, а не с него, в шепот, по-дълбок от бурята. — Не можеш да ме измамиш. Десет хиляди години напред ще пазя спомена в главата ти. Твоята сила е твърде млада — няма да можеш да го изтриеш. — Слепият му поглед обхождаше мозъка й като лъч от мрак, ръчкаше, ровичкаше… докато накрая се отдръпна неудовлетворен. — Негово дело е, нали? Каракандал шарлатанинът… Каракандал прокудения… Той докосна ключа и Магнита му се отплати със сила. Но въпреки всичко аз ще се добера до ключа, а Каракандал ще бъде проклет. Къде е? Кажи ми или ще те пръсна като зрял плод и ще разпилея мислите ти като семена. Дала си го, нали? На онзи разбойник… на онзи пират, дето кара оная черупка отпред? На разбойника!
Блъсна я встрани и се обърна, започна да крещи към кораба на различни морски езици — писъкът на отдавна изчезнали видове птици, шумните стенания на морски чудовища, воят на бури, вилнели в епохата преди раждането на човека. Мощният вятър изду платното и опъна фаловете: вълните пред тях се разцепиха, образувайки улей, облаците над главите им се извиха в тунел.
Ферн лежеше просната на пода, но успя да се надигне на длани и колене и изпълзя встрани. Палубата бе престанала да се люлее; изцедил силата си до последната капчица, Иксаво успя да удържи съда изправен, всяка дъска, всяко въже пращеше от усилието, което го тласкаше напред. Все по-близо и по-близо на подхвърляната от вълните и мятана от бурята „Норна“.
Но Ферн бе потиснала в себе си всички чувства, отдавайки се само на едно: волята за победа. Победа над съдбата, над Иксаво, над демоните, обзели душата му. Импулсът, водил я през последните няколко дни — нещо, което често бе малко по-силно от рефлекс — се бе засилил, бе се превърнал в твърда решителност. Главата й се завъртя, физическите й сили почти я напуснаха, ала в съществото й се надигна друга сила, която бе повече от физическа, по-ясна от мозъка й, по-здрава от жилите й. Сила, която не беше нито Магнита, нито Дарбата, а самата тя. Изтръгна ножа на Ипфор от пояса си и посече едно от въжетата, придържащи платното.
Ножът бе остър, въжето — опънато. Пропука се почти веднага. Платното заплющя на воля и се раздра, едно безполезно парче се развя като знаме, докато основната част се уви около мачтата.
Разяреният вик на Иксаво бе като писък на хищник, като вой на първично морско чудовище. Но не постигна нищо. Без платното силата нямаше в какво да се закрепи, нямаше обект, който да контролира. Само воля не можеше да управлява морски съд с такива размери през разбушувало се море. Образувалият се пролом между вълните изчезна и водата се извиси до умопомрачителни висини, корабът бе повлечен от водната маса и препускаше като побеснял кон. Иксаво, чиято сила чезнеше, се вкопчи в мачтата и се опита да се привърже към нея с пояса си. Сигурно нещо го бе ударило по главата: раната му бе зейнала още повече и сега част от скалпа му висеше свободно като отпорено парче плат.
Ферн стискаше скъсаното въже и мокрото дърво, присвила очи, за да се предпази от постоянния устрем на вълните, взираше се напред в черната пелена и се опитваше да се ориентира. После нещо ги понесе нагоре, в една кратка секунда, в частица от секундата, светкавицата й показа „Норна“, вече доста далеч, подскачаща от гребен на гребен, понесена от същинския вятър.
Ще успеят, рече си тя, ще надбягат бурята, спечелих. Но корабът се спусна надолу и „Норна“ изчезна от погледа й, дори светкавицата не се виждаше вече. Високо горе сводестите облаци бяха образували тунел, тъмнината вече не бе черна, а яркочервена. Ферн мярна спиралата на торнадо, разтегната да достигне ръба на облаците, ала очертанията му не помръдваха, после видя друго торнадо вляво от първото, като гигантски зъби, които се опитват да захапят морето, и то ги засмука и ги глътна в огромната океанска паст.
Иксаво изкрещя с човешки вик: „Ненхийдра! Ненхийдра се събуди!“. И ръцете му задрапаха по възлите, които бе навързал, но плътта капеше от главата му и пръстите му губеха координация. Ферн мярна огромна влажна топка, по-тъмна от дъжда, да се търкаля към нея. Разби се в палубата на сантиметри от крака й, вряза се в дъските и направи дупка, чиито назъбени краища димяха като обгорени въпреки водата. След това, сякаш в някаква окултна стая отвъд пределите на паметта, започна да се издига все по-нагоре и по-нагоре, морето се надигна през небето, бурята се сгромоляса.