Лицето му прилича на маска, рече си тя — перфектна марка от безшевен метал с топазени очи и коса от кована стомана. Вниманието й си намери друг обект. Алисън Редмънд поне беше жива опасност, докато Хавиер Холт изглеждаше мъртъв — учтиво и безукорно мъртъв. Искрата, която му даваше живот, можеше да идва откъде ли не, контролирана от натискането на бутони или завъртането на лостове.
— И въпреки това ми се виждаш доста съсредоточена — продължи той. — Щом като не гледаш картините, какво привлича вниманието ти?
— Хората — хладно отвърна Ферн. — Подборът ви е доста любопитен.
Той се усмихна механично.
— Кого по-точно имаш предвид? — Очевидно знаеше кой е обектът на вниманието й.
— Алисън — отвърна Ферн с привидна откритост, в която се долавяше нотка на предизвикателство.
— Естествено. Баща ти май й обръща доста внимание. Необикновена жена.
— Движи се като вода, лъкатуши като поток. Измамни ярки отражения, подмолни течения, опасни водовъртежчета. Може да е съвсем плитка, но може да е и доста дълбока. За баща ми е прекомерно необикновена.
— Убеден съм, че тя го съзнава — отвърна Хавиер с едва доловима насмешка.
Ферн не беше толкова убедена.
Когато тръгнаха за Йоркшир, изпита облекчение. Двете й най-близки приятелки вече бяха заминали на почивка и макар че Лондон щеше да й липсва, в града беше достатъчно горещо, за да се поддаде на изкушението да прекара известно време сред природата. През част от седмицата Робин щеше да се връща на работа, но дългите уикенди в Дейл Хаус и ровенето из вехториите на Нед Капъл щеше да ги отдалечи от ежедневието и да насочи мислите им в друга посока. Баща им явно очакваше деня на заминаването с нетърпение — като ученик ваканцията си и дори с повече ентусиазъм от Уил.
Когато видя Яроудейл за втори път, Ферн установи, че й е още по-трудно да анализира усещанията си: не усети някаква категорична радост, по-скоро чувство на признателност, все едно моделът на живота й се бе наместил, сякаш се бе завърнала у дома след период на небрежно и непредвидено лутане. Мрачната фасада на къщата като че някак се поотпусна; пустите прозорци разпознаха присъствието й.
Тя се качи в стаята си и с колебание, граничещо със страх, огледа склона за чудатия камък. Беше си там, на мястото. Безмълвен наблюдател, който не напуска поста си, независимо от сезона и времето, неподвижен като скала. Но той наистина е скала, напомни си Ферн и с боязън установи, че вече не изпитва страх. Изобщо не се е местил. Въобразила съм си.
Спа непробудно, без да я притесняват птичи гласове или язовци. На сутринта, насърчени от лекия ветрец и ясното слънце, тримата решиха да се разходят надолу към крайбрежието. Яроудейл се намираше в периферията на високите плата между Скарбъро и Уитби. Местността бе прорязана от дълбоки дерета, които се спускаха към скалистия, блъскан от бурите бряг на Северно море. Този ден обаче морето бе синьо и спокойно, вълните кротко се плискаха в плажа и се разтапяха в пелени от пяна.
Тръгнаха по широката плажна ивица. Замаяни от мириса на море, свалиха обувките си, за да пошляпат по ръба на вълните.
— Водата е ледена — установи Ферн.
— Трябва да внимаваме с плуването — додаде Робин. — Госпожа Уиклоу явно е права — теченията тук са коварни.
Хора се виждаха само тук-там, плажната ивица бе изненадващо чиста. Гладните чайки напразно кръстосваха в небето отгоре и надаваха пронизителни крясъци, сиротни и неутешими като океанските дълбини. Ферн разпозна в тях зов към един непознат свят, към живот, различен от всичко, което си бе представяла за себе си. Живот, в който съзнанието и опитът й щяха да надхвърлят всяко човешко въображение.
В понеделник Робин потегли за Лондон, напълнил колата си с картини, чиято цена едва ли щеше да покрие и частица от оптимистичните му очаквания. Но това не би разколебало надеждите му за останалите боклуци на братовчеда Нед.
Госпожа Уиклоу се съгласи да помага в готвенето и в поддържането на къщата, а жената на Гъс Динсдейл обеща да откара Ферн до Уитби, за да напазарува основни продукти.
Уил се бе заел да почиства фигурата от носа на кораба. Госпожа Уиклоу се оказа права — освен женската фигура в плевнята се мъдреше и доста голяма част от самия кораб.
— Виждаш ли — посочи Уил на сестра си, — тук е изписано името. Като изстържа и тия полипи, би трябвало да успеем да го прочетем. Колко ли е стар този кораб?