— Съмнявам се, че ще се справиш. За такова нещо е нужна професионална ръка — отбеляза Ферн.
— Нещо не виждам професионалисти наоколо. Ясно, ще пипам внимателно. — И той се зае да чегърта с острието на кухненския нож едно особено упорито ракообразно. — Престоял е доста време на дъното на океана. Сигурно е свикнал на доста по-грубо отношение от моето.
— Дай да ти помогна — предложи Ферн, зарязала предпазливостта и привидното си безразличие и внезапно отдадена на порива да се потопи в тайните на миналото.
След около час усърдно стъргане името най-после се появи. Не се виждаше много ясно, но все пак се четеше. Ферн през цялото време имаше чувството, че надписът няма да я изненада. Знаеше го някак инстинктивно, с онази част от мозъка си, която повечето хора смятат за неизползваема и свързана с несъзнаваното и хаотичното. Буквите образуваха две думи: „Морска вещица“. Имаше и нарисувана жена, която въпреки че имаше дълги коси и раздалечени устни, не приличаше на Алисън — гърдите й стърчаха неправдоподобно, лъскавият й корем бе извит като от каучук, а лицето й бе вглъбено като на Дидона.
Гледката не изненада Ферн. Всичко, което се случваше, й бе смътно познато, но дали от бъдещето или от миналото — това не можеше да определи.
— Страхотна е — отрони Уил. — Гърдите й приличат на ядрени бойни глави.
— Много си малък, за да обръщаш внимание на такива неща — надменно отбеляза сестра му.
— Просто завиждаш.
Госпожа Уиклоу си тръгна към пет следобед. Ферн направи по един омлет и вечеряха в кухнята под мощните звуци на последния албум на „Пет Шоп Бойс“, които се изливаха от касетофона на Уил. Дори когато Робин беше в къщата, нямаха навика да вечерят в дневната, където винаги беше по-хладно, а каменният идол се хилеше от ъгъла с вечната си зловеща усмивка — същински миниатюрен Молох5. Ферн следеше стриктно вратата винаги да е плътно затворена, въпреки склонността на госпожа Уиклоу да отваря и врати, и прозорци при всяка възможност — да влизал въздух, както обясняваше.
— Има си достатъчно въздух — засече я веднъж Уил, — иначе досега да сме загинали.
Но госпожа Уиклоу смяташе, че въздухът трябва да бъде специално пускан в стаите.
Небето се заоблачи и когато си лягаха, навън нощта бе съвсем непрогледна.
— Трябва да си запалим свещи — предложи Уил, — за да потрепват във въздуха и да хвърлят огромни сенки като паяци по стените.
— Не ми говори за паяци — скастри го Ферн.
За своя изненада, сънят я споходи почти веднага, необезпокояван от кошмари.
Събуди се изведнъж в ранните утринни часове и се намери седнала в леглото, нащрек, с опънати до скъсване нерви. Пердетата бяха дръпнати наполовина, но зад тях се виждаше само ивица изсветляващо черно, което едва се различаваше на по-тъмния кадифен фон на стаята. Не полъхваше никакъв ветрец, цареше абсолютна тишина, не се чуваше боботене на превозни средства дори в далечината — още не можеше да свикне с тези неща. В тишината се усещаше напрежение, сякаш самата нощ бе притаила дъх в очакване да проскърца дъска, да падне карфица, да изкряска предупредително нощна птичка.
Сърцето на Ферн биеше толкова неистово, че цялото й тяло се тресеше. В следващия миг, точно както бе очаквала, се чу сумтенето — болезнено познато и ужасно силно, все едно идваше точно изпод прозореца й. Дрезгавият, хриптящ дъх на създание, което не оставяше следи, на безтелесен ловец, който съществуваше единствено, за да дебне плячката си. Разпозна страх в неохотата си да предприеме нещо — страх, който изпълваше не само нея самата, но се просмукваше във всичко наоколо, за да се превърне в неразделна част от помещението. Усещаше го като физически обект, като предмет.
Подът не издаде нито звук под стъпките й. Благодарение на госпожа Уиклоу прозорецът зееше широко отворен. Ферн се наведе навън в нощта.
Край стената долу се открояваше петно, което тъмнееше на фона на нощния мрак. Плътна сянка с размити и неясни очертания. Не беше язовец — белите ивици по козината му със сигурност щяха да изпъкнат. Освен това, макар да нямаше точна представа колко голям може да бъде един язовец, Ферн беше сигурна, че съществото долу е по-едро — беше по-едро от лисица и дори от овчарско куче. Сновеше напред-назад, сякаш силно притеснено. После спря внезапно и започна бясно да драска — непогрешим звук от лапи, които се забиваха яростно в земята, сякаш искаха да пробият към самите основи на къщата.
5
Бог на злото, почитан в Палестина, Финикия и Картаген, на когото са принасяли в жертва деца. — Бел.прев.