Зад корабчето се насъбраха косатки и октоподи, гигантски електрически змиорки и безброй акули — на ивици като тигри, на петна като леопарди, мъртвешки бледи и потискащо тъмни. В кораловите рифове дълбоко долу се притаяваха в очакване незнайни твари с лъскави пипалца и наточени щипки, разбрали, че моментът наближава. Отдясно на лодката се надигна пъстър силует, многократно по-дълъг от самата нея. Към гика се плъзнаха любопитни пипала, дебели колкото мъжка ръка: водата внезапно почерня. Сирената се носеше във вихъра на лова, яхнала огромна акула — тя, преследвана и никога неуловена от морските хищници, сега ги сбираше на помощ, безотговорно арогантна, което беше най-характерната й човешка черта. Младият кормчия чу предупредителния вик на другарите си, но не се обърна. Бурята бе отвяла ризата от гърдите му, клепачите му натежаваха от солта, която пареше и на устните му. Вятърът пълнеше очите му със сълзи, които изсъхваха върху бузите му. На верижка на врата му висеше предмет, блестящ със собствена светлина, но искрицата сила не можеше да се справи с природната стихия, беше безпомощна като светулка, попаднала в ураган.
Развръзката дойде бързо. Зад лодката зейна оцъклена паст, готова да я погълне; чудовищна опашка разби корпуса на трески. Екипажът бе всмукан в огромното, пълно с морска вода гърло — между зъби и пипала. Младежът установи, че продължава да стиска изтръгнатия щурвал и да се мята сред вълните, все още жив. Не таеше надежда, не изпитваше страх — просто инстинктът за самосъхранение е първият и последен човешки инстинкт. И тогава отново мярна същото лице, щръкнало над водата на хвърлей място от него. Бадемовите очи искряха, косата, подхваната от вятъра, се виеше като гнездо змии; бледите устни бяха леко раздалечени, сякаш готови да поемат последния му дъх. В главата на мъжа се зародиха мисли за приближаващата смърт, чуждото лице му се видя познато, тътенът на бурята заглъхна в замаяната му глава. Човекът промълви нещо — дума, име — и сирената го чу, и макар да не разбираше нито езика, нито чувствата на младия мъж, съзна, че е изрекъл името на своята любима от света на смъртните — жената, върху която в този миг бе съсредоточил цялото си внимание. Сирената го обви с ръце и го понесе все по-надълбоко и все по-надълбоко в бездната.
Тя скри плячката си в сумрачна пещера няколко метра по-надолу, като приклещи опърпаните дрехи на лодкаря с камъни, за да не го отнесе течението. Дребните обитатели на рифа не го закачаха, понеже се страхуваха от нея: почувстваше ли глад или обзета от каприз, тя можеше да протегне към тях острите си нокти и да изсмуче желираните телца от прозирните им черупки или да разкъса крехката им плът с палавите си пръсти. Дори гигантските морски раци се бояха от нея, понеже беше изкусен ловец и се бе научила да пъха остър камък в меката плът под черупките им и с този импровизиран инструмент да ги разчеква на две. Твърде бърза и умна за по-едрите хищници, сирената кръстосваше техните територии, без да се съобразява с никого и без да изпитва страх от човека, от когото съвсем скоро всички морски създания щяха да започнат да се боят. Човекът — неин братовчед и родственик, убиец, по-безпощаден дори от акулата, по-смъртоносен от морските чудовища. Огледа спокойното лице на моряка с особен копнеж, усети непознат бодеж в сърцето, по-точно там, където би трябвало да се намира сърцето й, докосна бузата му с хладна милувка, затвори очите му с мидени черупки, косата му завърза с водорасли. После уж се отегчи от безжизнената си играчка и понечи да отплува, за да го забрави за час или за седмица. Ала в следващия момент погледът й пак се плъзна по тялото му.