— Външният вид понякога лъже. Може да виждаш много неща, които всъщност да не са там. Мираж, отражение, звезда, престанала да съществува преди хиляди години. Трябва да вярваш на инстинктите, а не на очите си. Ти ме познаваш доста преди днешния ден.
Ферн не направи опит да каже нещо по този въпрос.
— Ти ни шпионираше.
— Наблюдавах ви — поправи я кротко той. — За щастие, макар да съм изгубил доста неща, наблюдателността не е сред тях. Имам чувството, че съм прекарал цели векове, без да правя нищо друго, освен да наблюдавам.
Ферн не беше убедена, че той преувеличава.
— Точно така те нарекох за себе си — Наблюдателя.
— Уместно. С годините това започна да ме уморява. Има толкова много неща, които се нуждаят от наблюдение, а хората като мен, които продължават да го правят, са ужасно малко. Намери ли го вече?
— Кое?
— Онова, което търсиш.
— Не знам какво търся.
— Дълбоко философско изказване. Малцина са тези, които знаят — и по-добре. Да откриеш онова, което търсиш, е един вид падение, провал, трагедия. Но това са общи приказки, измествам темата. В случая става въпрос за конкретна вещ, която трябва да бъде намерена. От известно време върху тази къща е съсредоточено повече внимание: посетители, които не са такива, за каквито се представят; злосторници, които дебнат нощем — някои от тях човешки същества, други не съвсем. Което ме подсеща — следващия път, когато чуеш шумове в нощта, обуздай любопитството си. Ще е по-безопасно.
— Видял си го — възкликна Ферн. — Онова снощи. Какво беше?
— Нещо, което не би трябвало да е тук. Който го е изпратил, определено е избрал неподходящо средство. Но ти не се тревожи излишно: дори да намери пролука, не може да влезе, докато не бъде поканено. Древният закон все още е в сила. Не му обръщай внимание и то ще си отиде.
— Сигурен ли си?
— Не. Би било безразсъдно да твърдя, че съм сигурен. Във всеки случай изборът не беше уместен. Възможно е онзи, който го е изпратил, да е искал да покаже, че той — или тя — има силата да призовава подобни същества. — Почеса замислено гърбавия си нос. — Дано следващият му ход да е по-практичен. Надявам се.
— Следващият ход на кого?
— Нямам представа. Точно сега знам много малко. Възможностите са доста. Може да е някой, който работи сам и се опитва да разшири влиянието си, силата си — уви, всички ние се стремим към това! Може да е агент или пратеник. Зависи какво търсим. Има някои податки. — Погледът му се замъгли, после внезапно се проясни, озарен от спомена: — Някога, преди много, много време, още преди началото на историята, бил изгубен предмет. Малцина биха го разпознали, на пръсти се броят онези, които знаят тайната на неговото използване. Когато изгубеният предмет бил намерен, получателят му го помислил за безполезна вещ без никаква стойност. Семейството му го пазило, както биха таили злъч в душата си, роднините му започнали да си го предават от поколение на поколение, заедно със съответната легенда и поука, докато една млада невеста не го продала на преминаващ вехтошар срещу връзка панделки. Вехтошарят си откраднал и целувка, което не влизало в сметката. Говори се, че оттогава насетне невестата охладняла към съпруга си. Вехтошарят занесъл откупеното на колекционер на подобни вещи, понеже усетил нещо тайнствено в предмета, макар да не подозирал силата му. Колекционерът бил алхимик, една осма магьосник, седем осми шарлатанин. Двамата с чирака му изследвали предмета, прегледали дима над него за видения, надничали в кристални кълба, научили неща, които човек може да научи, като гледа пушек и венециански порцелан. Алхимикът, наред с другото, забърквал отвари за любов, а също и отрови — неособено успешно: на отварите разчитал твърде много, отровите приготвял без нужния ентусиазъм. За нещастие недоволен клиент от средите на войнстващата аристокрация решил да му отмъсти. Пребили алхимика почти до смърт, претършували ателието му, конфискували имуществото му. И предметът пак изчезнал, за да не бъде намерен никога повече. — Замлъкна, въздъхна, без да обръща внимание на вятъра и дъжда, сякаш наистина бе от камък.
На Ферн й заприлича на древно хипи, загърбило марихуаната и опиатите, което е решило да се върне с трезв ум към преследваните някога образи, плод на халюцинации. Тя беше вир-вода, трепереше от студ. Но не си тръгваше.
— Търсихме го — продължи той, — но беше минало много време, твърде късно бяхме разбрали колко е важен този предмет. Заможните родове по онова време бяха скрили богатствата си толкова добре, че дори потомците им не можеха да ги намерят. Оставяха указания и кодове, но указанията се оказваха подвеждащи, а кодовете — неразгадаеми. И дирята се изгуби. Докато най-сетне, преди двайсетина години, на един търг не бе продаден известен потир, изчезнал през въпросния период. Очевидно е бил възвърнат през последната голяма война, когато бомба разрушила стена, преграждаща тайно подземие. Изгубих дирите на другите по-маловажни предмети, които трябва да са били намерени заедно с потира, но предполагам, че пътешественик с вкус към дрънкулките е попаднал на част от тях из битпазарите. Звучи логично.