— Братовчедът Нед — рече Ферн. — А после? Него как го откри?
— Бил е открит, не зная как. Случайна среща, заклинание — все едно. Интересът на другите привлече и мен. Може би въпросният предмет се намира тук, в къщата. Ако е така, ти трябва да го откриеш първа.
— Аз ли?!
Не обърна внимание на въпроса й.
— Ако попадне в грешни ръце, може да бъде употребен не както трябва. Не знам какво точно може да се случи, пък и не искам да знам. Наблюдавах изключително внимателно хода на нещата. Хората, които се интересуват — независимо кои са те — не знаят повече от нас. Засега. Трябва да запазиш преднината си. И да го намериш първа.
— Но какво представлява този предмет?
Отговорът бе изречен бавно и тихо, сякаш Наблюдателя се страхуваше да не би някой да го чуе, въпреки че се намираха на пуст баир, далеч от всяко живо същество.
— Ключ. Нима още не си се досетила? Изгубеният предмет е ключ.
— Ами да — възкликна Ферн. — Досега търсихме ключове, за да отворим писалището и сандъка на тавана, а се оказва… че всъщност важното са били самите ключове.
— Ключът е само един. Трябва да е по-малък от останалите, от камък или от нещо, подобно на камък. Щом го видиш, ще го познаеш. Важно е да го скриеш от всички.
— А после… да го дам на теб. — Съмнението пропълзя обратно и замъгли съзнанието й. — И тогава? Ти какво ще направиш с него?
Той се усмихна за пръв път — неочаквано дяволита усмивка, която заби трапчинки в бузите му и набразди още повече линиите около очите му.
— Това е въпросът, нали? Участвам в това търсене от десетилетия, от векове. А когато то приключи — ако приключи — няма дори да знам какво да правя. Може това да се окаже последната шега — ако изобщо имаме възможност да се засмеем.
— Кой си ти? — попита тя, внезапно осъзнала, че е мокра до кости, че й е студено, че госпожа Уиклоу я вика за обяд, че стои насред голото възвишение и говори с камък.
— Кой съм аз ли? — Закачливият тон изчезна, последните остатъци от усмивката му придобиха зловещ вид. — Това е кратък въпрос с дълъг отговор, а сега не разполагаме с нужното време. Ти как мислиш — кой съм аз?
Ферн сви рамене и се постара отговорът й да прозвучи нехайно и пренебрежително.
— Наблюдател… магьосник… фокусник… скитник.
— Най-вече скитник. Ако изпитваш потребност да ми дадеш име, казвай ми Рагинбоун. Наричаха ме така преди доста време, когато всичко това — той посочи опърпаните си дрехи — все още беше само дегизировка. Сега е единственото ми аз. А аз как да те наричам?
— Фернанда. Или просто Ферн. Мислех, че вече ти е известно. — В гласа й прозвуча нотка на разочарование.
— Чета мислите ти, а не акта ти за раждане — сопна й се той. — А сега е време да вървиш, Фернанда. Обядът ти те очаква, пък и трябва да си облечеш нещо сухо. Ще дойда пак утре. Или вдругиден. Не забравяй: намери ключа. Длъжна си… да намериш… ключа…
Вятърът подхвана шапката й и щом тя се обърна да я догони, дъждът сякаш я завъртя и замъгли видимостта, а когато отново погледна нагоре по пътеката, видя само камък. Ясно се очертаваше камък с формата на седнал човек, който е спуснал качулката ниско над главата си. Ферн се затича към къщата.
За момента реши да не казва на Уил за срещата си с Рагинбоун. Не защото се опасяваше, че няма да й повярва — напротив, брат й беше склонен да приеме невероятното и дори невъзможното, като отхвърли по-близкото до ума като неспособно да подхранва вярата му. Направи го заради себе си — защото й бе нужно време, за да осмисли собствените си реакции и да свикне с получената информация. Във всеки случай Уил е още твърде млад, рече си, и е склонен да действа прибързано и необмислено, лесно се пали; и тъй като не е запознат с истинските опасности на мъглявия свят, в който бяха попаднали, би го възприел като обикновена приключенска игра. А Ферн беше убедена, че има от какво да се страхуват. Усещаше опасността както ловец тигър в гъсталака.