— Вече го направих — сряза го тя.
— Значи ги е скрил някъде на сигурно място — продължи да я успокоява адвокатът.
— Точно от това се страхувах.
Опита се да си наложи да не наднича час по час през прозореца. Дългото отсъствие на Рагинбоун може би нямаше никаква връзка, но беше допълнителен дразнител.
— Оня камък пак го няма — обяви Уил по време на чая и направо я слиса.
— Кой камък? — Въпросът й беше инстинктивен.
— Оня, дето прилича на човек. Няма го от няколко дни.
— Въобразяваш си. Забрави за него. — Още не й се говореше за Наблюдателя.
Уил се вторачи в сестра си.
— Тази жена, дето ще идва… Мислиш ли, че е свързана с всичко това по някакъв начин?
— От къде на къде? — попита в отговор Ферн, преструвайки се, че не разбира какво намеква брат й.
— Не знам, но виждам, че и ти си го мислиш.
Алисън Редмънд пристигна по-късно същия ден с рейндж роувър, пълен с картини, мостри за килими и дамаски, няколко облепени с тиксо кашона и три-четири сака „Гучи“. На лицето й бе застинала особената й усмивка, а един заблуден слънчев лъч оцвети за миг кичур от избледнялата й коса. Поздрави децата преднамерено плахо, като очевидно следваше стратегията си за преодоляване на враждебността им, извини се на госпожа Уиклоу за евентуално създадените неудобства и пожела веднага да й покажат къщата, чиято атмосфера и излъчване се зае тутакси да възхвалява. Не каза „Надявам се да станем приятели“, нито започна да раздава целувки наляво и надясно. Движенията й бяха леки, неуловими, едва ли не забулени в мъгла, пръстите й внезапно изпърхваха край нечия ръка, косата й погалваше близко тяло и Ферн ясно си даваше сметка, че проявява признаци на параноя, като смята, че тези ефирни докосвания я омърсяват и оскверняват.
Алисън съумя да изрази възхищение от всичко край себе си, без да звучи прекомерно, като така умело подмами Уил да й разкаже за разкритията си на тавана, че сестра му мигом застана нащрек, прегърна го в непривичен изблик на чувства и заби нокти в рамото му, за да го накара да млъкне. Единственото нещо, което за миг наруши спокойствието на Алисън, бе дневната на първия етаж. Тя се поколеба на прага и се заоглежда, сякаш търсеше нещо с поглед, усмивката й застина. В следващия миг като че се окопити и продължи да се държи все така омайващо. Когато по-късно Ферн се сети за тази краткотрайна промяна в поведението на гостенката, намери обяснение, което й се стори малко вероятно. Все пак Алисън влизаше в къщата за пръв път. Няма начин да е забелязала, че са преместили идола.
— Да ти помогна с багажа — предложи Уил, макар и неособено сърдечно.
Алисън с престорена благодарност му подаде един куфар и каталог с мостри за килими и тръгна да качва сама кутиите.
— Повечето от картините ще останат в колата. Един от художниците ни живее в Йорк, така че натоварих някои от нещата му, за да мина през ателието му в понеделник, като се връщам към Лондон. Но има и две-три мои, които ще кача в стаята си. Винаги пътувам с картините си. — Усмихна се, сякаш за да потвърди искреността на думите си. — Някои хора не мърдат никъде без любимите си възглавници, без определена чанта или накит. Аз, опасявам се, съм така с картините. Доста е сложно при пътуване със самолет — багажът ми става ужасно тежък.
Ферн се втурна да й помогне, по-скоро от любопитство.
Въпросните картини бяха изправени отзад в колата и покрити, за да не пострадат при транспортирането. Алисън потъна в къщата и Ферн повдигна единия край на покривалото, за да погледне най-горната картина. Очакваше да види нещо абстрактно, но творбата се оказа реалистична, макар и някак поразкривена — вероятно поради грешки на художника. Изобразяваше конска глава, която надничаше над вратата на конюшня. Темата й се стори доста шаблонна, само дето в случая имаше и решетки, а откъм ъглите пропълзяваше странно обезцветяване, сякаш върху картината бе разстлан слой пръст. Гривата на коня бе неестествено дълга и буйна, челото му изглеждаше някак деформирано, сякаш творецът не се беше старал да постигне голяма правдоподобност. При все това очите на животното бяха изключително живи, потресаващо истински — подивели тъмни очи, които се втренчиха във Ферн едновременно с молба и предизвикателство. Прекарала по-голямата част от живота си в Лондон, Ферн бе яздила само няколко пъти, но обичаше конете и още не беше се отказала от мечтата си един ден да се научи да язди добре. Усети се, че протяга ръка да пипне платното, пръстите й инстинктивно посегнаха към ключалката на вратата; боята й се стори груба и твърда, като метал или ръжда.